Келбранд стоеше и гледаше тази картина в явен шок, без да забелязва атаката на Вейлин. Той замахна с юмрук, целеше се в слепоочието — зашеметяващ удар, който да събори сталхаста на земята, след което Вейлин щеше да грабне сабята му и с голямо удоволствие да я забие дълбоко в червата му.
Юмрукът му спря с потреперване само на сантиметър от слепоочието на Келбранд и ръката на Вейлин изтръпна, сякаш бе ударил по твърда стена. Той понечи да вдигне другата си ръка, но откри, че тя е парализирана и не му се подчинява, а краката му вече не намират сцепление със земята. Това бе чувство, което бе изпитвал и преди, в тунелите под Варинсхолд, и после на арената във Волар, когато Съюзника разкри дарбата си. Това бе обвързващото докосване на Надарен.
— Не го убивай! — каза Келбранд и вдигна ръка към занаятчията, който излезе от тълпата. Бе едър мъж на средна възраст, иначе невзрачен, ако се изключеше яростта, изписана на вцепененото му лице. Очите на Вейлин, незасегнати от парализата, се плъзнаха по другите поклонници и откриха, че всяко лице е застинало в същата ярост. „Песента ѝ не бе завършена — осъзна той. — Тя се опита да им отнеме техния бог, но не успя.“
— Каква загуба — продължи Келбранд, свел очи към тялото на принцесата. Сега смесицата от страх и гняв бе изчезнала и той изглеждаше просто тъжен, а гласът му звучеше замислено. — Всичко щеше да е толкова по-лесно, ако я имах до себе си, защото кой в Търговските кралства би подложил на съмнение думата на човек, който направи Нефритената принцеса своя кралица? И все пак… — Той се обърна към Вейлин с крива усмивка. — Поне още имам своя злодей. Обвар!
Грамадният сталхаст пристъпи напред намръщен и заговори тържествено.
— Местра-скелтир.
— Този… — Келбранд махна с ръка към замръзналата фигура на Вейлин — подлец явно е съблазнил Нефритената принцеса с някаква зла магия и я накара да ме нападне. Той е дошъл тук да убие Мрачния меч в съответствие със злите помисли на своята ужасна Огнена кралица. Той е неин поборник. Ти си моят. Ще отговориш ли на тази обида?
Обвар погледна Вейлин. Сред всички поклонници само неговите черти не бяха докоснати от яростта, цветът му бе по-блед отпреди, а в очите му имаше почти безумен поглед, който накара Вейлин да се зачуди какви ли въпроси му е задала песента на принцесата. Той премигна, обърна се пак към Келбранд и падна на едно коляно.
— Да, местра-скелтир.
Келбранд кимна в тържествена благодарност, преди да се приближи до Вейлин. Пръстите на сталхаста го погалиха по бузата и той прошепна:
— Казах ти да докоснеш камъка.
В Обединеното кралство дуелирането обикновено беше полуритуална дейност. Назначаваха се секунданти и се определяше точното място, време и вид на двубоя. Полагаха се големи усилия двете страни да са еднакво въоръжени и да не се радват на нечестни предимства, макар че преговорите за точните условия понякога се точеха с дни или седмици. В някои случаи тези обсъждания можеха да продължат толкова дълго, че едната или и двете страни да забравят за нанесената обида или да решат, че получаването на справедливо възмездие все пак не си струва да си рискуват живота. Оказа се, че сталхастите имат много по-кратък и прост подход към такива работи.
— Без правила — обясни Луралин. — Получаваш кон и оръжие. Той също. Биете се. Единият от вас умира.
Стояха до Шерин в края на лагера на скелда Кова и гледаха как пламъците поглъщат тялото на Нефритената принцеса. Келбранд бе дал разрешение за кратък погребален ритуал преди да започне дуелът. Шерин съобщи, че кремацията е често срещана сред хората в Далечния запад, и изказа силно нежелание останките на принцесата да бъдат заровени на това място. Затова Луралин накара своите занаятчии да натрупат дърва на висока клада, на чийто връх бе поставено дребничкото все още младолико тяло на древната жена, а после залято с масло и запалено.
— Тя ме излъга — каза намръщено Шерин, докато гледаше как издигащият се дим забулва облечения в коприна труп. — Но откривам, че не мога да я мразя.
— Не съм сигурен, че е излъгала — каза Вейлин и се обърна към Луралин. — Предполагам, че неговите следовници трябваше да се обърнат срещу него, след като чуят песента.
Луралин кимна, взираше се в пламъците.
— Двете с нея споделихме един Истински сън преди повече от година. Не знам как ме е намерила. Но тя ми предложи надежда — надежда да сложим край на това, преди да е започнало. Надежда, която живееше в песента ѝ.
— Истински сън?
— Ами… вие бихте го нарекли видение. Аз предпочитам да мисля за тях като за сънища, които крият истини за миналото или за бъдещето. Понякога… — Тя наведе глава и затвори очи. — Понякога това са кошмари.
— Значи затова си заговорничила срещу брат си. Видяла си бъдещето му.
