Местра-дирмарът стоеше със събрани ръце и наведена глава, съзерцавайки камъка. Остана неподвижен и с нищо не показа, че е забелязал присъствието ми, докато не се прокашлях нетърпеливо. Дори тогава минаха няколко секунди, преди да заговори, и тъгата в гласа му ме изненада.
— Знаеш ли какво направи? — попита ме той.
— Помогнах на брат си в божествената му мисия — отвърнах бързо, като подозирах някаква клопка във въпроса.
— Божествената му мисия — повтори той, изговаряше всяка дума с мека, горчива прецизност. Умълча се пак и очите му се задържаха върху камъка, преди бавно да ги вдигне към мен. — Ти го спаси, нали? В битката с вотените преди толкова много години. Твоето видение, твоят сън за истината.
Огледах стаята и безпокойството ми се усили. Ереса и Вариж пристъпиха по-близо до мен, доловили вълнението ми.
— Тук сме сами — увери ме местра-дирмарът. — Поне — добави той и протегна ръка така, че дланта му се задържа над камъка — толкова сами, колкото е възможно на това място.
— Откога знаеш? — попитах. — За сънищата?
— От първото ти посещение във Великата могила. — Тик на веселие се появи в погледа му, като видя как ръката ми посегна инстинктивно към тигровия зъб под робата ми. — Да не мислиш, че това те е предпазило от нас? Безполезна дрънкулка с резбовани на нея празни дрънканици. Не, заплахите на брат ти бяха това, което възпря ръката ми, защото бях страхливец. А когато осъзнах размера на своята лудост, ти вече бе събрала тази паплач. — Жрецът посочи с брадичка към Ереса и Вариж.
— И все пак, въпреки че природата ми е била разкрита, никога не си заповядвал да ме доведат тук. Защо?
— Защото това щеше да му даде извинението, което той желае толкова отчаяно, да унищожи нашия орден и да присвои Гробницата. Това е била поне отчасти причината му да те накара да намериш тези другите. Колкото и полезни да са били, те бяха просто стръв в капана му. — Той килна глава и повдигна присмехулно вежди. — Не знаеше ли?
— Лъжи. — Изсмях се презрително и поклатих глава. — Това е единственото, което си можел да предложиш някога, старче.
Обърнах се да си вървя, но спрях, когато той заговори пак. В гласа му нямаше особена настойчивост, но тихата искреност в него, натежала от страх и тъга, бе достатъчна, за да ме прикове на място.
— Той трябваше да умре в онзи ден.
Обърнах се и го видях, че отново съзерцава камъка. На лицето му бе изписана смесица от умора и още нещо, което бе толкова неочаквано, че трябваше да се взирам озадачено в него няколко мига, преди да го разпозная. „Омраза. Той мрази това нещо.“
