— Значи ти си също толкова негова жертва, колкото ще станем и ние. Той не те обича — нито теб, нито никого. Това е отвъд неговите способности. Сила. — Жрецът кимна към камъка и аз усетих как стършеловото гнездо запулсира за секунда, сякаш долавяше враждебността му. — Силата, която се крие в това. Единствено нея иска той. Силата, която ние отдавна се мъчим да удържим, защото това е истинската мисия на сталхастите. Свирепи бяхме ние и още по-свирепи станахме, подтиквани от поколения жреци, защото знаехме, че за да удържим това нещо, ще ни е нужна сила, дори жестокост. Безчет роби измряха, за да ни направят велики, само и само за да сме сигурни, че никой друг няма да сложи ръка върху това.
— Този камък е източникът на Божествената кръв — казах аз, докато в главата ми се трупаше дезориентираща болка на неразбиране. Нещо повече, дълбоко, болезнено гадене се надигаше в стомаха ми. Хрумна ми, че старецът все пак е възнамерявал да ми причини зло, че притежава дар, който му позволява да предизвиква болести. Но това подозрение бе прогонено от нова пулсация на силата в камъка и аз разбрах, че гаденето ми не е предизвикано от жреца. А от него.
— Изкопали сме го от земята преди много поколения — продължих аз с глас, натежал от растящата болка. — Чрез него идват напътствията на Невидимите…
— Напътствия ли? — Смехът му бе силен и пълен с подигравка и веднага пресече механичното ми рецитиране на догмите. — Невидимите не дават напътствия, дете. Не ни избират за помощници в своето извисяване. Не ни благославят повече, отколкото някой овчар благославя овцете, които води на заколение.
— Лъжец! — изграчих, когато болката в корема ми се удвои и ме накара да се олюлея. Вариж и Елеса бързо се озоваха до мен и тя ме хвана, преди да съм паднала. Вариж трябва да е разбирал инстинктивно източника на моето страдание, защото коленичи пред мен, протегнал ръка към камъка.
— Спри! — сопна се местра-дирмарът, когато почувствах Вариж да призовава дарбата си. В гласа на жреца имаше такава привична властност, че Вариж се поколеба, макар че ръката му си остана вдигната.
— Може да умееш да рушиш камъни, момче — каза жрецът, — но този няма дори да го одраскаш. От безчет години мнозина са се опитвали, но той устоява на всичко. — Когато Вариж все пак не свали ръката си, жрецът изпръхтя презрително и сви рамене. — Добре тогава — каза и се отдръпна. — Можеш да опиташ, само не очаквай да оцелееш от опита си. Те със сигурност ще оценят вкусна хапка като теб.
