Вариж се обърна към мен с изписани на лицето му объркване и нерешителност. Аз поклатих глава и той кимна, свали ръката си и помогна на Ереса да ме вдигнат на крака. Замайването ми бе поотслабнало, което ми позволи да направя една залитаща крачка към камъка.
— Тогава какво е това? — попитах жреца. Сега си спомням колко ми се искаше той да лъже, всичко казано от него да е просто още една измама. Всичко, което знаех, всичко, което чувствах, се бунтуваше срещу думите на този старец. „Келбранд винаги ме е обичал, той ми даде семейство, мисия…“ Но вътрешните ми протести се изпариха, когато погледнах в очите на местра-дирмара и разбрах, че говори чистата истина.
— Това е ключалка — каза ми той — на една много стара и прогнила врата, която брат ти възнамерява да разбие на парчета и да пусне на воля онова, което чака зад нея.
— Какво… — Олюлях се отново, когато ме заля нова вълна на гадене. — Какво чака? Какво са Невидимите?
— Безкраен глад и бездънна злоба. Ние сме ги подхранвали през всичките тези години: прибирахме хората с Божествена кръв при жреците и ги хранехме, мислейки, че така ще ги поддържаме сити. Това ни изцежда, изсмуква дарбите ни от нас и ни превръща в тези похабени души, които виждаш сега. Понякога се чудя дали не сме ние излъганите, от лъжа, която сами си разправяме. Въобразявахме си, че Невидимите ще се задоволят с малки хапки, когато отвъд техния затвор има цял свят за изяждане. Преди няколко години нещо се промени и гладът им нарасна. Сякаш се бяха събудили от ступор. Колкото и да ги хранехме, все не беше достатъчно. Те искаха повече, отколкото можем да им дадем, и дарбите ни намаляваха с всяко хранене, така че когато брат ти не срещна предопределения си край, нямахме сили да му се опълчим. Нещо повече, усещахме как те се пресягат навън, в царството, където обитават сенките на загубените, и си намериха там слуги. Някак си онова, което се спотайва зад вратата, намери начин да уреди освобождаването си.
Докато говореше, гласът му стана глух, думите още се чуваха, но слабо, сякаш идеха от много далеч. Очите ми вече бяха приковани към камъка и се плъзгаха непрестанно по червено-златистите му жилки. Пулсирането на силата бе по-често, туптеше в ритъм със сърцето ми и всеки път предизвикваше у мен повдигане. Болката бе тази, която ме спаси, проряза мъглата, обвила ума ми, и разкри пред мен гледката на ръката ми, спускаща се бавно към камъка.
