— Изцеряването не беше най-лошата част. Когато докоснах камъка, той… ме обсеби. — Лицето ѝ потъмня от объркан спомен. — Беше все едно ме дърпат през някаква врата, или по-скоро влачат. Бях отведена на друго място, където цари единствено хаос. Като буря от писъци, всеки от тях с различен глас. Мислех, че ще полудея, но после то се промени, доби форма. Видях…
Тя млъкна, затвори очи и потрепери. Вейлин не се опита да я разпитва, защото откри, че се страхува от онова, което може да му каже.
— Веднъж, преди години, когато пътувах до западния бряг — каза тя, все още със затворени очи, — имах късмета да зърна тигър. Стори ми се най-красивото създание, което ще видя някога. Бяла кожа на черни ивици, очи като опали. Взирахме се един в друг известно време, а после той ми се озъби и изчезна с подскоци в гората, и аз никога не го забравих. Ето какво видях, Вейлин. Целият вихрещ се хаос и бяс на онова място оформиха онзи тигър и онази гора. Струва ми се, че нещото, което се спотайва там, го измъкна от съзнанието ми и го направи реално. Защото то бе реално. Мястото зад камъка е също толкова реално като всичко друго на този свят.
— То дойде за мен, без да се зъби и да ръмжи, само душеше, вкусвайки аромата на моя ужас и почуда. Усещах глада му като бездънен кладенец и когато се осмелих да погледна в очите му, видях там разбиране. То знаеше каква съм, какво искам. И нямаше желание да ми го даде, просто искаше да утоли празнотата в себе си. После… — В гласа ѝ се промъкна объркване, заедно с лека нотка на веселие. — Като че ли надуши нещо, което не му хареса. Изръмжа и отстъпи. Тогава редом с глада му усетих омраза и страх. Някак си, по някакъв невъзможен шанс, наистина го бях накарала да се страхува.
Шерин отвори очи, премигна от напиращите в тях сълзи и ги избърса.
— А после изчезна — гората, тигърът, — всичко се изпари за миг и се озовах отново в Гробницата. Луралин ми каза, че са минали само няколко секунди. Аз… — Тя погледна пак ръцете си. — Можех да я усетя, промяната в мен. Беше като ярък горящ пламък и аз знаех какво мога да направя, какво трябва да направя.
— Течеше ли ти кръв? — попита той, забелязал отново бледността на кожата ѝ.
— Малко — отвърна тя с нотка на раздразнение. — Достатъчно, че да ме остави в това неприятно състояние. Не се тревожи, с времето тялото ми ще се възстанови от кръвозагубата.
— Твоята дарба е опасна. Не само заради цената, която взима, но и заради страстите, които буди у другите. Трябва да си предпазлива как я използваш…
— Благодаря ви, милорд. — Част от познатата ѝ враждебност се върна и тя го стрелна с предупредителен поглед. — Но това си е моята дарба и аз ще реша как е най-добре да я използвам.
Той преглътна желанието да спори, но не му беше лесно. Състраданието ѝ го притесняваше. Как би могъл човек като нея да устои на изкушението да използва тази дарба, независимо от рисковете?
— Предлагам ти само съвет — каза той, колкото можеше по-деликатно. — Аз носих дарба през по-голямата част от живота си. Не искам ти да повтаряш моите грешки. Те бяха многобройни и тежки.
Тя извърна поглед и придърпа одеялото по-плътно около раменете си.
— Имам нужда от сън.
Вейлин я гледаше как полегна на една страна, с гръб към него, а после стана и отиде при Дерка. Свали юздите, за да позволи на коня да попасе, но остави седлото на гърба му, защото подозираше, че може да им се наложи да препуснат бързо. Чувстваше само лека умора след толкова часове усърдна езда, затова остана на пост, докато другите спяха. Знаеше, че тази жизненост трябва да е резултат от лечението на Шерин, и това го накара да се зачуди колко ли ще продължи. Всички болежки, които бяха започнали да го налягат през последните година-две, сега бяха изчезнали и ако имаше огледало, предполагаше, че би видял по-малко бръчки около очите си.
— Младите не ценят младостта — каза Вейлин на Дерка и го почеса по носа. Конят изпръхтя равнодушно и наведе глава към тревата.
Когато се стъмни, препуснаха отново. Луралин държеше неотклонен курс на запад.
— Предполагам, че имаш предвид някаква крайна цел? — попита я той, докато яздеха през тъмната равнина.
— Степта преминава в блато по южния бряг на езерото Матерхайн — каза тя. — Оттатък езерото започват ниските части на крайбрежните планини.
— Смяташ да ни преведеш през блато?
— Има една пътека, известна само на малцина избрани от скелда Кова. Щом излезем от блатата, ще се насочим на юг към Кешин-Хо. Надявам се, че планинският терен ще забави всякакви преследвачи. Народът ми е господар на Степта, но не и на хълмовете.
— Тази пътека през блатото — брат ти без съмнение знае за нея.
— Да. — Луралин забави коня си до тръс и Вейлин последва примера ѝ. Тя изчака другите да се отдалечат достатъчно, че да не могат да ги чуят, преди да продължи. — Имам една идея как да предотвратя по-нататъшно преследване — заговори със запъване като човек, който споделя знанията си с голяма неохота. — Семейството ми… тези хора, с които пътуваме, ще ѝ се противопоставят. Когато му дойде времето, ще имам нужда от теб, за да ги поведеш нататък.
