Зовът на вълка полностью

„Планини, толкова много, толкова високи.“ Бях прекарала целия си живот в Желязната степ и бях само бегло запозната с височините, макар че бях зървала отдалеч крайбрежните върхове на запад. Но никога не бях виждала планини толкова отблизо, нито пък отгоре.

Като погледнах надолу, стомахът ми се разбунтува още по-силно и предизвиква замайване, което заплашваше да ме събори.

— Внимателно — каза ми един тих и приятен глас. Малки, но здрави ръце ме хванаха, докато възстанових равновесието си. Открих, че стоя срещу дребна жена с най-съвършено изваяното лице, което можех да си представя. Тя носеше фини роби от ярка, сложно извезана коприна, а косата ѝ бе събрана в елегантна прическа, отрупана с гребени и игли.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя. — Реших, че е време да поговорим.

— За какво? — Намръщих се объркано, погледът ми отскочи от нея към планинския склон, а после към балкона, на който стояхме и който явно бе част от някаква по-голяма структура. — Коя си ти?

— Много, много отдавна майка ми ми даде име — каза тя. — Но то вече е изгубило значението си. В последно време ме наричат Нефритената принцеса. И имаме много неща, за които да си поговорим. Главно за брат ти и за един мъж, който той, струва ми се, нарича Крадеца на имена.

Вейлин знаеше, че умирането не е като да потънеш в лек сън. Настъпването на смъртта неизбежно предизвиква болка и ужас, смъква самоизмамите за смелост и решителност и оставя само инстинкта за оцеляване, нуждата да се вкопчиш в живота.

„Миналия път беше по-лесно“, заключи той, когато нова вълна от агония премина през него. Зрението му показваше изменчива мъгла от плуващи черни облаци, които от време на време се разтваряха, за да му разкрият почти неразбираеми проблясъци от света на живите. Широка небесна синева, нашарена с облаци. Жилавата трева на Степта, докато усещаше как го вдигат и носят. После още плуващи облаци, още болка. Времето се разтегляше и свиваше в синхрон с различните агонии, които го разкъсваха, всеки отдих бе безценен кратък момент, преди дългите часове на болка да се върнат.

Чуваше гласове през обвилата го мъгла, които говореха на чу-шин, но изтормозеният му ум не можеше да преведе думите. Долавяше обаче противоречието в тези гласове, единият изпълнен с предпазливост, а другият — с неумолима решителност. Решителният глас бе този, който Вейлин разпозна, заедно с лицето, изплувало пред погледа му, когато облаците се разтвориха за един последен път — същото лице, което бе призовал в съзнанието си, след като ударът на Обвар го остави с изтичаща кръв.

Шерин не каза нищо. Нито пък му се усмихна окуражаващо. Изражението ѝ показваше сурова решителност, смекчена само леко от искрицата страх в очите ѝ. После облаците се затвориха отново и остана само болката, докато тя също не отслабна до малко гневно пламъче.

Събуди се от дъха на Дерка върху лицето си — гореща и неприятна струя, която го накара да се разкашля. За секунда се зачуди защо полезрението му е изпълнено с бавно отминаваща земя и трева, преди да осъзнае, че е преметнат през гърба на Дерка, вързан за седлото с въжета около китките и глезените му. Жребецът спря и продължи да върти глава, опитвайки се да гризне Вейлин по лицето, или като проява на привързаност, или, по-вероятно, защото някак си разбираше колко дразнещо е това.

— Разкарай се, проклета кранто — изстена Вейлин и дръпна лицето си далеч от муцуната на коня.

— Спрете, той се събуди!