Вейлин изви шия и видя как Шерин подкара понито си към него. Слезе и бързо преряза въжетата му с малък нож и Вейлин се плъзна от седлото. За своя изненада не залитна, когато ботушите му срещнаха земята: очакваната слабост в краката му явно я нямаше. Освен това не усети и болка. Нещо повече, откри, че е изпълнен с освежаваща жизненост. Засмя се, усетил степния вятър върху кожата си, вдигна лице и се усмихна, когато слънчевата светлина го окъпа. Усмивката му обаче помръкна, когато сведе глава и зърна предпазливия поглед на Шерин. Очите ѝ изглеждаха хлътнали, което го нямаше преди, а лицето ѝ бе бледо и напрегнато и напомняше за човек, възстановил се от скорошна болест.
Ръцете му посегнаха към ризата му, когато в ума му започна да расте едно подозрение. Той разтвори плата, за да разкрие раната, нанесена му от Обвар, но откри само бледа линия върху иначе гладката плът. „Дарбата на Плетача“, помисли си, спомнил си за лечението, което бе получил преди толкова много години в Разрушения град. Плетача бе най-могъщият надарен, когото бе виждал, дори преди да изцеди силата от Съюзника и да се погрижи всичките жертви в Освободителната война да не са били напразни. Плетача обаче го нямаше тук, нито пък Вейлин очакваше да го види отново.
— Какво си направила? — попита той Шерин.
На бледото ѝ лице се изписа кратка треперлива усмивка.
— Каквото трябваше.
— Не можем да се бавим — чу друг глас.
Вейлин се обърна и видя Луралин, яхнала бял кон. Зад нея яздеха мъжът и жената, които бе видял, когато пристигна за първи път при могилата, заедно с четирима други, всичките облечени в занаятчийски одежди. Като се огледа, той видя само празната степ, без никакъв помен от сталхасти.
— Дръж.
Вейлин хвана меча си, подхвърлен му от Луралин, и го препаса на гърба си.
— Как? — притисна той Шерин, но тя просто поклати глава и забърза обратно към понито си.
— Брат ми ще прати хиляда разузнавачи да кръстосват във всички посоки — каза Луралин. — Нямаме време.
Тя понечи да пришпори коня си, но спря, когато Вейлин посегна и хвана юздите.
— Трябва да знам — каза той. — Как го направи тя?
Луралин погледна към Шерин, която се качваше сковано на гърба на понито си. Лицето на сталхастката бе сурово, но Вейлин видя срама върху него.
— Докосна камъка — каза тя.
После дръпна юздите и ги изтръгна от хватката му.
— Трябва да яздим. — Пришпори коня си и препусна в галоп на запад, следвана от своите другари.
Луралин не разрешаваше почивка, само на всеки няколко часа слизаха от конете си и ги водеха за юздите. Яздиха цял ден и цяла нощ и спряха чак по пладне на другия ден, когато стана ясно, че някои от конете са пред припадък, както и повечето ездачи. Луралин не показваше признаци на умора, но спътниците ѝ се свлякоха от седлата и почти мигновено потънаха в сън.
— Това е предимството да си роден на седлото — каза тя, като слезе от коня близо до Вейлин. — Сталхастите спят на конски гръб, ако е нужно.
Погледът на Вейлин бе насочен към Шерин. След като няколко мили се бе влачила на опашката, тя спря понито си на пет-шест крачки от него и слезе бавно от седлото.
— Недей! — каза Луралин, когато Шерин отвърза сноп пръчки от багажа си и се приготви да накладе огън. — Димът се вижда от мили.
— Дарбата на брат ти вече му е съобщила къде сме — отбеляза Вейлин.
— Но не и на разузнавачите му — отвърна тя и хвърли към хоризонта поглед, пълен с опасения.
— Ако приемем, че няма да дойде лично.
Безпокойство пробяга по лицето ѝ.
— Това определено е възможно. Но все пак предпочитам да не рискувам.
Вейлин свали одеялото си, което бе вързано зад седлото на Дерка, отиде до Шерин, която вече седеше на земята, и го наметна на раменете ѝ. Тя кимна апатично в знак на благодарност, но не продума.
— Докоснала си го — каза той. — Това е глупаво.
— Тя се опита да ме спре. — Шерин хвърли поглед към Луралин, която в момента развиваше постелката си върху земята. — Но принцесата ми каза, че ще стане така. След всичките ѝ интриги се надявах това да е още една лъжа, но докато ти… умираше, разбрах, че това трябва да е било част от плановете ѝ през цялото време. Затова накарах Луралин да ме заведе до камъка и го докоснах. Налагаше се. Също както се налагаше принцесата да изпее песента си, а ти да се биеш с онова животно.
— Аз загубих — изтъкна Вейлин. Искаше му се да посегне и да я хване за ръката, но се въздържа. Дори като се имаше предвид какво бе рискувала, за да го спаси, Вейлин се съмняваше, че би позволила такава интимност. — В момента обаче ме тревожи какво си загубила ти — каза той. — Дарбите винаги си имат цена.
Тя вдигна ръце, завъртя ги и размърда пръстите си.
— Болка, предполагам. Излекуването ти болеше много и не ставаше въпрос само да сложа ръце върху раната и да я гледам как се затваря. Плътта ти трябваше да бъде изградена наново, кожата, мускулите, нервите и вените да бъдат сплетени заедно. Без познанията си, съмнявам се, че бих успяла. Докато я лекувах, аз сякаш я усещах, все едно раната беше част от мен. Това ме… изцеди.
— Съжалявам. Никога не съм искал…
Тя му махна да млъкне и поклати глава.
