— И ще останат живи, в по-голямата си част. За да успее нашата мисия, скъпа сестричке, ми е нужна армия от вярващи, не прости войници; армия от хора, спасени пред взора на Мрачния меч.
Ако не бе онова влудяващо знание в погледа му, бих си помислила, че това е старият Келбранд, позволил божествената му маска да се смъкне за миг, за да сподели увереността си с единствения човек, на когото може наистина да вярва. „Това сега е маската“, осъзнах аз и отвърнах на язвителното му хилене с насилена усмивка.
— Знаеш ли — продължи Келбранд, вперил поглед в далечния град, — че нашите агенти ми казват, че губернаторът на Кешин-Хо притежавал две основни черти: голяма амбиция и отчаяна самота. Струва ми се, че с помощта на Дишона ще можем да го избавим и от двете.
Същата нощ за първи път от детинство плаках. Бях разпънала палатката си встрани от моето семейство от Надарени, като им казах, че имам нужда да остана сама. Те предположиха, че възнамерявам да потъна в Истинския сън, но истината бе, че изпитвах непреодолима нужда да се отдам на мъката си, поне за една нощ. Сълзите ми се лееха свободно и аз заглушавах хлиповете си с обшития с вълча кожа ръб на наметалото си, защото се страхувах, че могат да привлекат вниманието на Келбранд.
„Дали той знае? — питах се отново и отново. — Дали знае, че го виждам, че виждам онова, което другите не могат?“ Струваше ми се невероятно той да е пропуснал да забележи отчаянието ми, което повдигаше въпроса защо не ме е отпратил… или убил.
„Никога не би го направил.“ Знаех го със същата сигурност, с която знаех, че Келбранд вече не е моят брат. Каквито и промени да бяха настъпили у него с докосването до камъка, способността да убие сестра си не беше сред тях. Зрънцето на нашата обич оставаше цяло, но дали щеше да оцелее от всичко, което ни предстоеше?
Накрая сълзите пресъхнаха и останах да лежа на постелките си изтощена, с ум, бушуващ от безброй въпроси без отговор. Обикновено черната завеса се спускаше само когато умът ми е съвършено спокоен, но тази нощ се спусна, когато той достигна върха на отчаянието. Светът изчезна и се разгърна Истинският сън, кожата ми настръхна от непознатото усещане за студен бриз, придружен от топла слънчева светлина. Премигнах и веднага се олюлях, а стомахът ми се преобърна при гледката, появила се пред мен.
