— Заедно сме успели да направим някои големи глупости през годините — каза Норта малко по-късно. Стоеше, опрял гръб в контрафорса, сложил стрела с отровен връх на полуизпънатия си лък. Лицето му бе напрегнато от противоречива смесица от решителност и дълбока неохота. — Но чак такава май не сме.
— Подобна сила би могла да разруши цялата ни отбрана — каза Вейлин. — Трябва да я ликвидираме, и то бързо.
Той се обърна през рамо към Ереса.
— Бъди готова — каза ѝ. — И не се колебай.
Нейната неохота бе само малко по-слаба от тази на Норта, тя стоеше пребледняла и с ококорени очи, но кимна и притисна ръка към ризницата на гърба му. Вейлин усети треперенето ѝ въпреки делящите ги метал и кожа. Пое си дъх, изправи се в цял ръст и излезе иззад контрафорса, за да застане напълно открит за всеки, чакащ оттатък стената. Премигна изненадано, като видя, че на земята пред бастиона няма врагове, макар че тъмната маса на готовата армия чакаше в сумрака по-нататък и остриетата и броните им улавяха лунната светлина. А после видя момчето.
Не можеше да е на повече от дванайсет, облечено в дрехите на граничния народ. Стоеше близо до мястото, където сиянието на факлите по стената чезнеше в сенчестата равнина. Като видя Вейлин, то сложи ръце на устата си и остър, радостен кикот отекна в иначе тихия въздух. Даже от това разстояние Вейлин можеше да види лудешкия блясък в очите му, радостното очакване, което съпътства получаването на нова играчка. Подскачайки от възбуда, то се стрелна напред, като продължаваше да се кикоти, вперило ясните си развълнувани очи във Вейлин.
Той усети как дарбата на момчето го пронизва като кама с тънко острие, потъва дълбоко в сърцевината му и поражда мигновен прилив на ярост. Тя започна като изгарящо зрънце в гърдите му, накара сърцето му да заблъска, а слепоочията му да затуптят. Вейлин ахна, усещайки как нещо като гнездо стършели изведнъж зажужа в главата му и спомени за всяка битка, която някога бе водил, потекоха през ума му в ослепителен порой. С всеки гръмотевичен удар на сърцето му той чувстваше болката и яростта на всяка получена и нанесена рана. Мечът бе в ръката му, макар че не помнеше да го е вадил. Усети как устните му се отдръпват и се озъбва, когато яростта се удвои и учетвори, докато го погълна целия. Светът се сви, превърна се в алена мъгла от неясни фигури, чийто вид пораждаше у него омраза и нужда… нужда да убива.
Той се съпротивляваше, бореше се да извика през мъглата всички спомени за радост и доброта, които можеше да събере. „Усмивката на Дарена, силата на Дентос, аспект Елера онзи ден в градината…“ Зрението му се избистри достатъчно, за да може да зърне Норта. Брат му стоеше, изпънал докрай лъка си, и се целеше оттатък бастиона. На лицето му обаче я нямаше дълбоката съсредоточеност на стрелец, готвещ се да пусне гибелна стрела. Вместо това Норта се взираше в момчето долу, вцепенен от ужас, и устните му мълвяха:
— То е още дете…
А после яростта отново го надви и върна света към онова подхранващо омразата състояние, озъбването разкриви отново лицето му и той се хвърли към брат си, изнесъл меча назад за смъртоносен удар…
Миг на най-чиста белота погълна света. Вейлин усети как гърбът му се извива в дъга, толкова силно, че по-късно се чудеше как гръбнакът му не се е прекършил. Пулсираща сила прониза сърцевината му и се вля в крайниците му и мечът се изплъзна от сгърчените му пръсти. Белотата помръкна и за кратката секунда, преди да рухне в мрака, той видя Елеса да се движи, сякаш през сгъстен въздух, да изблъсква Норта встрани и да изпъва лъка си, оголила зъби. В момента, когато пусна стрелата, всичко изчезна и Вейлин чу отчаяния вик на Норта, докато потъваше в чернотата.
Събуди се с железния вкус на кръв в гърлото и болката на пренапрегнати мускули. Давейки се, се претърколи на някакъв твърд под и изкашля топчеста червена маса. Още известно време се дави и повръща, докато киселият вкус в устата му не се разсея. Отпусна се по гръб и замига, докато сълзите му се разчистиха и видя орнаментираната решетка на тавана на храма.
— Ето, пийни.
Той премигна пак и видя Шерин да коленичи до него с чаша вода в ръце. Взе я и пи, отмивайки последните остатъци кръв от езика си. Изстена и седна, и трепна, когато сякаш всяка жила в тялото му закрещя протестиращо.
— Ереса не можеше да повярва, че си жив — каза Шерин. — Изглежда, ти си първият, издържал на докосването ѝ.
Вейлин огледа тялото си. Ризницата и ботушите му бяха свалени, но ризата и панталоните си стояха. Не виждаше явни рани, а и болката бързо заглъхваше.
— Ти ли…? — започна той, но млъкна, когато Шерин поклати глава.
— Този път не. Въпреки мощните конвулсии пулсът ти оставаше силен, така че изглеждаше вероятно да се оправиш и без моята помощ. На гърба ти има странен белег с формата на ръка, който подозирам, че ще носиш до края на живота си. Но иначе…
