— Това е капан и за него, не го забравяй — продължи Шо Цай. — Ако беше трезвомислещ човек, щеше да продължи нататък или поне да остави достатъчно хора да ни държат зад стените, докато той напредва на юг. Но ето че стои тук с цялата си армия само и само да докопа сестра си, която го мрази.
„Сестра с трън в ума — помисли си Вейлин. — А може би затова толкова отчаяно иска да си я върне? Да не би да се страхува какви негови тайни може да издаде тя, когато трънът бъде изскубнат?“
— Дръж — каза Шерин и подаде на Шо Цай малко шишенце. — За болката. Две капки в чаша вода три пъти дневно.
— Не мога да позволя сетивата ми да бъдат притъпени… — започна генералът и понечи да ѝ върне шишенцето.
— Просто го вземи и ми спести фасоните си — заповяда Шерин с уморена въздишка. Отиде до една купа с вода и почна да си търка ръцете. — Отвън чака сержант на носилка с рана от брадва в корема. Стаята ми е нужна.
Вейлин усещаше, че болката на лицето на Шо Цай няма много общо с раните му. Той не направи опит да стане, а продължи да се взира в неотстъпчивия гръб на Шерин. На Вейлин му бе ясно, че в тази стая ще има още говорене, но той не желаеше да слуша, затова промърмори някакво извинение, че трябвало да провери постовете, и излезе.
Намери Ереса и Джила да пазят вратата на килията на Луралин. По-младата жена изненада Вейлин с топла прегръдка, докато Ереса продължаваше да го гледа с озадаченото мръщене, което бе станало типично за нея, откакто бе оцелял от докосването ѝ.
— Съжаляваме, че не можем да ви пуснем, милорд — каза Джила. Като се изключеха тъмните кръгове под очите ѝ и леката бледност, тя изглеждаше напълно оздравяла, макар че насилената ѝ усмивка говореше за дълбока скръб. — Заповед на господарката.
— Не бива да я наричаш така — напомни ѝ Вейлин и погледна към затворената врата. — Да не би тя да търси Истинския сън?
— Да — потвърди Ереса. — Това може да отнеме часове, дори ден или повече. Няма начин да се каже.
— Добре дошъл сте да останете с нас — предложи Джила. — Вариж отиде да донесе храна.
Той отказа учтиво и отиде в параклиса, където другарите му седяха и ядяха яхния, забъркана от Елеса; миришеше изненадващо апетитно.
— Оказва се, че обилните подправки се отразяват добре на конското месо — каза тя и му подаде една паничка.
— Конско? — попита той и изгледа яхнията със съмнение.
— Губернаторът забравил да прехвърли осоленото свинско на горното ниво — обясни Норта. — Месото ни е кът. Яж, братко. Определено сме яли и по-лоши работи.
Като видя Цай Лин да седи встрани от другите, Вейлин накара Елеса да сипе още една паничка яхния и му я занесе.
— Раните на баща ти са леки — каза той, докато подаваше паничката на дай-ло, а после седна до него на стъпалата на параклиса.
Цай Лин кимна и се взря безмълвно в яхнията, преди да я остави. Още не бе свалил бронята си, която продължаваше да е покрита с праха на битката, също както и лицето му.
— Тежко е да губиш хора… — започна Вейлин.
— Живот, загубен в името на право дело, трябва да се слави, а не да се оплаква — прекъсна го Цай Лин. Гласът му бе почти безизразен, но Вейлин долови тържествената нотка, която издаваше, че това е цитат.
— Куан-Ши? — попита той.
Цай Лин поклати глава.
— Това е строфа от един от Загадъчните свитъци: сбор от знания, които датират дълго отпреди възхода на Изумрудената империя. Моят учител обичаше да ги използва в уроците си. Загадъчните свитъци споменават за човешка раса със странен цвят на косата и кожата, която някога прекосила западните морета с могъща флота. Говори се, че те почитали безименни богове и имали толкова жестоки обичаи, че останалите племена от онази епоха побягнали в ужас пред тях. С времето пришълците се заселили в Желязната степ, започнали да добиват метал от могилите и станали известни на южните народи като Стоманената орда. Разбираш ли, сталхастите са почти толкова древни като нас.
— Значи в Храма на копията не учат само на бойни умения.
— О, учат на много други неща. „Дори касапинът не върти ножа без помощта на знание.“ Ето
— Мъжете не обичат да ги водят посрамени лидери, а тук има други хора, които ужасно се нуждаят от водачество. На сутринта ще съставиш нов полк от останките на унищожените днес.
— Само капитан може да командва полк.
— Така е. — Вейлин свали от колана си малка посребрена звезда и я подаде на Цай Лин. — Заповед на баща ти. Честито, дай-шин. Ще трябва да им измислиш име и знаме — продължи той, докато Цай Лин се взираше в звездата в ръката му. — Войниците имат нужда от такива неща…
Млъкна при звука на паничка, разбила се върху каменния под на параклиса. Обърна се и видя, че Ам Лин е на крака. Лицето на каменоделеца бе застинало в смайване, а ококорените му очи мигаха срещу Вейлин.
