— Тя не можеше да го види досега — каза той. — Песента… той бе скрит за нея. Не мисля, че е знаел…
— Кой? — попита Вейлин, изправи се и тръгна към него.
Каменоделецът премигна и Вейлин видя ужасно примирение да плъзва по лицето му, увереност в неизбежната катастрофа.
— Каменотрошачът — каза той и поклати глава, а гласът му спадна до шепот, когато повтори: — Не мисля, че е знаел…
— Къде е Вариж? — попита Вейлин. Двете Надарени пред вратата на стаята на Луралин се спогледаха объркано.
— Още не се е върнал — каза Ереса. — Какво…?
Вейлин мина покрай нея, изрита вратата и влезе.
Луралин лежеше на едно тясно легло. Тревогата му се усили, щом видя отпуснатото ѝ лице и отворената ѝ уста, но като я пипна по гърдите, се убеди, че е още жива, макар че дишането ѝ бе плитко и тя не издаде никакъв звук, когато я разтърси.
— Това не е Истинският сън — каза Ереса и се приближи да сложи ръка на челото на Луралин. Следващите ѝ думи бяха задавени от объркване и страх. — Упоена е.
— Отнесете я при Шерин — нареди Вейлин. — Кажете ѝ да направи всичко възможно да я събуди. Вие вървете с тях — обърна се той към Семон и Алум. — Кажете на генерала да вдигне целия гарнизон.
Излезе навън и погледна Ам Лин за напътствия.
— Там — каза той и посочи към южния участък от стената. Вейлин забеляза, че обреченото изражение не слиза от лицето му.
— Дай-шин Цай, поеми командването на Черепите — каза Вейлин на Цай Лин. — Доведи тях и всеки свободен мъж на южната стена.
Заповяда на Ам Лин да остане при Алум и хукна към стената, следван по петите от Елеса и Норта с готови лъкове. Не чу никакви викове от бойниците, когато се приближиха, което говореше, че от другата страна няма приближаващ се враг, но той вече бе научил, че привидностите не означават нищо, когато е замесен Мрачния меч.
— Там — каза Норта и вдигна лъка си, за да посочи една самотна фигура в подножието на стената.
Вариж стоеше и се взираше в зидарията, отпуснал ръце край тялото си, без с нищо да показва, че е усетил приближаването им.
— Вариж — извика Вейлин. — Дръпни се от стената.
Надареният изви леко глава и Вейлин зърна съжалителна усмивка на лицето му, преди да върне погледа си върху камъка.
— Крадецо на имена — каза той. — Надявах се да умра от по-достойни ръце.
— Дръпни се от стената — повтори Вейлин. И Норта, и Елеса бяха насочили лъковете си към Надарения, а намазаните с отрова върхове на стрелите им блестяха под лунната светлина.
— Защо се опитваш да ме пощадиш, Крадецо на имена? — попита Вариж и вдигна лице към тях. На лицето му бе изписано леко любопитство, но Вейлин забеляза познат блясък в очите му. Беше го виждал в очите на всеки Спасен, срещу когото се бе сражавал. Вариж принадлежеше на Мрачния меч. — За моята господарка ли се тревожиш? — продължи той. — Как предателското ѝ сърце ще се сломи…
— Казаха ми, че не си знаел, че изпълняваш повелите на Мрачния меч — прекъсна го Вейлин. — Ето те тук, готов да умреш за един фалшив бог, когото презираше съвсем доскоро. Искам да знам как е станало това.
— Любов — отвърна простичко Вариж. — Аз винаги съм му принадлежал. От момента, в който ме освободи, спаси ме от камшика и безкрайната робия. Още когато заговори, разбрах, че говори от името на божественото. Човекът, когото виждате пред себе си, е истинският, Вариж бе лъжата. Беше ми възложено да я наблюдавам още преди години, беше ми казано, че един ден тя ще предаде Мрачния меч, но че предателството ѝ е необходимо. Затова той накара Сехга да заплете лъжи в главата ми, да породи съмненията, които ще спечелят доверието на Предателката — и всичко това само за да ме доведе тя тук. — Вариж се усмихна с широката и ведра усмивка на доволен човек. — И ключалката към Търговските кралства ще бъде отключена, така че всички там да познаят милостта му.
Като чу как тетивата на Елеса се изпъва, Вариж се засмя.
— Убий ме, приемам го с радост. Защото знам, че само в смъртта има спасение. Не можете да спрете онова, което вече е сторено.
И тогава Вейлин ги видя — мрежа от пукнатини в паветата в подножието на стената, които се разширяваха.
— Убийте го! — викна той.
Двете стрели улучиха Вариж право в гърдите и щръкнаха от гърба му и той се строполи. Докато всичките му телесни течности се изливаха на воля като тъмен поток, доволната усмивка оставаше на устните му.
Пред очите на Вейлин пукнатините в основата на стената плъзнаха със светкавична скорост, бликнаха струи разпрашен камък и земята доловимо затрепери.
— Назад! — извика Вейлин и заблъска Норта и Елеса точно когато отдолу се разнесе гръмотевичен тътен. Дълбока цепнатина зейна в основата на стената и се устреми към върха толкова бързо, че окото не успяваше да я проследи. Чу се стържене на камък в камък и участък от стената с дължина поне петдесет стъпки сякаш се превърна във водопад от падащи канари. При срутването се вдигна гъст задушаващ облак прах и се разлетяха ситни режещи парченца, които ги накараха да закрият лицата си.
