— Тя се опита да ни откъсне от обичната прегръдка на Закрилниците. Прати ни посланици, които говореха за единство, как всички поданици на империята трябвало да се обединят, защото Огнената кралица, след като вече е завладяла земите на воларианците, сега поглежда към нас със завистливи очи. Нещо повече, императрицата прати хора да се заселят в земи, които винаги са били наши, земи, които императорите винаги са бранили от външни хора. Те прокараха бразди в свещената земя, за да отглеждат посеви, изловиха всички животни, които намериха, като не оставиха никое за следващия сезон, присвоиха си кладенците. Когато ги прогонихме, тя прати войници. Ние сме свирепи бойци, но те бяха много. Дълго се сражавахме, но кръвта на нашия клан изтичаше с всяка следваща битка.
Алум млъкна и се огледа и когато погледът му падна на капитан Нолен, го посочи.
— Този човек има кожа като моята — каза той. — Старците разправят истории за друго племе, което някога се сражавало срещу императора и избягало през морето, за да намери убежище в северните земи. Ние искахме да последваме техния пример.
— Така е, изгнаниците са дошли тук преди поколения — каза Вейлин. — Били са посрещнати с отворени обятия, както посрещаме и вас. — Посочи символите в пепелта. — Също и вашите Закрилници. Що се отнася до децата ви, Търговската гилдия в Северна кула пази архиви на всички случаи на забелязани пирати. Навярно там би могла да се открие някаква следа към базата им. Добре си дошъл да ме придружиш по обратния път.
— Ще го сторя. Ами моите хора?
— Сега те са свободни поданици на Великото обединено кралство и могат да правят каквото желаят, в рамките на закона. Обаче — Вейлин разпери ръце наоколо — капитан Нолен ми казва, че тук жилите са богати. Ако искате, в моя власт е да ви дам разрешение да останете. Всички златни мини в Пределите принадлежат на кралицата, но вие ще получавате една четвърт от цената на всеки продаден товар.
— Ние сме ловци, не миньори.
Вейлин хвърли поглед към скупчените наблизо морески. За разлика от Алум, повечето бяха слаби като клечки и с хлътнали от глад бузи, по мнозина от тях лъщяха рани от скорошно бичуване.
— Твоите хора имат нужда от дом — каза Вейлин. — Поне засега. Що се отнася до лова, гората наоколо е ваша чак до широката река на север. По-нататък земята принадлежи на Мечия народ. Те са щедри хора, но ревниво пазят ловните си полета.
Алум извърна поглед, а сбърченото му чело показваше едновременно озадачение и размисъл.
— Аз не съм вожд на клана Мореска. Той загина в битката с пиратите. Но с него бяхме братя по война, ако не по кръв. Заедно откликнахме на призива на император Алуран, когато вашите хора дойдоха да заграбят пристанищата по Еринейското крайбрежие. Заедно марширувахме с войската и заедно станахме свидетели на нощта, когато мъжът, наречен Убиецът на Надеждата, излезе от пустинята, за да стовари връз нас огън и ярост. — Той премигна и срещна погледа на Вейлин. — Името, което са ти дали, не изглежда подходящо.
Тих смях се откъсна от устните на Вейлин и той сам се изненада от скритата в него горчивина. Сега всичко това му се струваше толкова далечно и все пак името Убиецът на Надеждата оставаше с него като дрипаво, вмирисано наметало, което никога не би могъл да захвърли.
— По онова време беше подходящо — каза той. — Но оттогава съм си спечелил още няколко.
— Смятам всеки кръвен дълг за изплатен от действията ти тази нощ — каза Алум и в гласа му имаше тържествена нотка, която създаваше впечатление за официално споразумение. — Но все пак струва ми се, че везните са наклонени в твоя полза. Въпреки това… — Погледът на Алум се плъзна към малката групичка пленени бандити. — Виждам, че трябва да те помоля за още нещо.
— Не можеш да обесиш този, вуйчо. Прекалено е хубав. — Елеса удостои пленения бандит с усмивка и прокара пръст по челюстта на младежа до върха на брадичката му. — Не може ли да го задържа? Като домашен любимец, имам предвид.
Бандитът вдигна очи към Вейлин, умоляващите му очи блестяха на бледото му деликатно лице, което контрастираше с грубите черти на останалите пленници.
— Този ли е? — попита той Алум.
Мореската кимна.
— Същият.
Вейлин се приближи до пленника и видя как той се напрегна в уплашено очакване.
— Име? — попита Вейлин.
Пленникът преглътна и се закашля, преди да оформи тих, едва доловим отговор, и Вейлин усети в гласа му широките гласни на Южен Ренфаел.
— Семон Век, милорд.
— Роднина ли си на Джумин Век?
— Братовчед ми е.
— Твоят братовчед е мъртъв. Моята племенница го уби в гората.
Семон Век хвърли поглед към Елеса, която му отвърна с широка усмивка.
— Значи ми е спестила една работа, милорд — каза младежът и сви тесните си рамене.
Вейлин изсумтя и кимна към Алум.
— Този човек ми казва, че си помагал на неговите хора. Давал си им допълнителни дажби, носил си им вода, когато било забранено. Казва също, че си им свалил оковите, щом си чул нашата атака. Вярно ли е?
При тези думи другите бандити се размърдаха, надигна се гневно мърморене и един се опита да стане на крака и да вдигне вързаните си ръце, за да удари младежа.
