— Железен нокът беше смел — каза ѝ Вейлин. — Колко смел е Малки зъби?
Тръгнаха в момента, щом слънцето се скри зад източните върхове. Вейлин, заедно с Високото копие, Железнооката, Елеса и дузина Северни гвардейци, се спусна тихо в клисурата. Прекосиха тясната, но бързо течаща река по средата на каньона и пропълзяха оставащите няколкостотин крачки до плитка впадина на един изстрел с лък от укреплението. Когато спряха, Вейлин кимна на Железнооката. Шаманката прокара ръка по муцуната на Малки зъби, преди да се втренчи в очите му. След кратка пауза мечокът и шаманката замигаха в синхрон, преди животното да се отдалечи тичешком в мрака към южната част от стената на укреплението.
— А сега какво, вуйчо? — попита шепнешком Елеса и това предизвика остър поглед откъм Вейлин.
„Говори с ръце!“ каза ѝ той раздразнено със знаци.
Тя наведе глава и ръцете ѝ се раздвижиха с неохотно разкаяние. „Извинявай“.
„Сега ще чакаме — каза ѝ той и кимна към лъка ѝ. — Бъди готова.“ Загледа я как поставя стрела на тетивата, стиснала с тънките си, но здрави ръце сложно резбования лък. Оръжието бе истинска прелест, изработено от планински бряст и украсено с военни мотиви, издялани с майсторска ръка. „Лък на Арен — беше го нарекла Рева. — Може би последният на света. Загубих брат му в Борелианския океан. Обявила съм награда от сто жълтици за всеки, който ми донесе още един. Засега никой не я е поискал.“
Той знаеше, че за това оръжие се говори, че притежавало нещо като божия благословия. По-ревностните последователи на Световния отец и Благословената дама приписваха свръхестествена сила и точност на това практически обикновено парче дърво, но подвизите, които бе виждал да вършат Рева и дъщеря ѝ с този лък, често го караха да се чуди.
Той премести поглед към Железнооката и видя празнотата в очите ѝ, докато тя лежеше неподвижна до съпруга си. Вейлин знаеше, че умът ѝ е другаде. Тази гледка предизвика у него прилив на спомени: за друга жена, седяща на склона на един хълм далеч във времето и пространството, с празни очи, докато душата ѝ се рее свободна от тялото…
Вейлин се извърна и разкърши пръсти, за да прогони внезапното треперене, преди да сложи стрела на тетивата си.
— Той се катери… — каза Железнооката след малко, все още с разфокусиран поглед и глас малко по-силен от съскане в мрака. — Стига до върха… Там има човек… — Спазъм пробяга по лицето ѝ, устните ѝ се отдръпнаха назад в ехо на озъбване, преди спокойното ѝ изражение да се върне. — Вече няма… Въздухът мирише на пиене и петолистник… Мъже спят и хъркат, други обикалят по стените… Всички очи са насочени навън, не навътре.
Бръчки прорязаха челото ѝ и тя килна леко глава, сякаш се напрягаше да чуе нещо.
— Гласове… двама мъже спорят… Говорят за разузнавачи… за мъже, които би трябвало вече да са се върнали, но не са.
— Портата — каза Вейлин, макар да се съмняваше, че тя може да го чуе в това състояние.
Железнооката потъна в мълчание, което сякаш се проточи дълги минути, макар че вероятно бяха минали само секунди. Вейлин смушка Елеса да мълчи, когато тя изсумтя от нетърпение.
— Той е там… — прошепна накрая Железнооката. — Портата е вързана със здраво въже… Зъбите му са малки, но остри, а челюстите му — силни…
Ръцете на Вейлин зашаваха пред очите на Елеса. „Първият и вторият отляво“, каза ѝ той, преди да посочи към стражите на стената. Примъкна се до Високото копие, доближи устни до ухото на кумбраелеца и зашепна тихо:
— Двамата отдясно. Стреляй, когато стрелям аз.
Елеса и Високото копие се надигнаха и опънаха лъковете, Вейлин също. Съсредоточи се върху двамата стражи непосредствено над портата, които още спореха, в пълно неведение за мечката, която гризеше усърдно въжетата долу. Разстоянието бе малко над сто крачки. Той може да не беше най-добрият стрелец, излязъл някога от Дома на Шестия орден, но не беше и най-лошият.
Чу как Железнооката изпусна тиха въздишка, последвана от скърцането на отварящата се порта, зад която се показа Малки зъби, дъвчещ доволно парче въже. Вейлин видя, че мъжете на стената изведнъж забравиха за спора си, изпъна лъка и пусна една стрела към по-високия. Елеса и Високото копие също стреляха само част от секундата по-късно и стрелите им полетяха през нощния въздух, за да съборят стражите от стената. По-ниският от двамата бандити реагира бързо и приклекна, но не и преди втората стрела на Вейлин да го улучи в рамото. Той падна от стената и тупна тежко до отворената порта. Закрещя уплашено, щом видя мечката, която го посрещна с любопитно ръмжене. Виковете му секнаха, когато Вейлин снижи прицела си и прати трета стрела през портата право в гърдите му, като промърмори една ругатня. Беше се надявал да влязат, без да вдигнат тревога, ала битките рядко се развиваха по план.
— Северна гвардия, напред! — извика Вейлин, надигна се и посегна през рамото си, за да изтегли меча. Втурна се към портата, следван по петите от Северните гвардейци. Чу как ловният рог на Високото копие надава пронизителен зов към другите, които чакаха в гората.
