— Знам. — Ръцете на Вейлин се стегнаха и я задържаха близо до него, докато тя не спря да се мята и се разхлипа. — Ще получиш каквото ти се полага, обещавам ти — прошепна той и я остави да се свлече на колене, преди да извърне отново поглед към убиеца. Той се бе отпуснал в челюстите на хрътките и от клюмналата му глава течеше кръв. — Но първо трябва да чуя какво има да ми каже.
После кимна на сержант Джолна.
— Кажи на брат Келан, че има нов пациент. И донеси вериги. Най-тежките, които можеш да намериш.
Елеса се разположи пред вратата на килията и отказа да си тръгне, докато брат Келан се грижеше за раните на пленника.
— Трябва да поспиш — каза ѝ Вейлин, с което си спечели изпепеляващ поглед.
— Ти би ли могъл да заспиш? — попита тя. — Като знаеш, че това създание е още живо и се намира в кулата? — Гласът ѝ премина в съскане, докато се взираше през процепа във вратата на килията. — Може да носи различно лице, да говори с различен глас, но сега я виждам — тази усмивка. Усмихваше се по същия начин в деня, когато уби майка ми.
Вейлин я избута настрани, за да погледне през процепа. Мъжът, прикован с вериги за стената, се усмихваше благодарно на брат Келан, докато той привършваше с превръзката на рамото му. Също като Елеса, Вейлин бе виждал тази усмивка и преди, на лицето на Баркус, когато маската най-после падна и оголи цялата злоба на слугата на Съюзника. С години тази твар бе носила формата на брат му като наметало, както и формите на мнозина други: бащата на Елеса, който бе заговорничил с религиозни фанатици да предизвикат падението на Кумбраел; слепият шаман, който бе довел Мечия народ до ръба на гибелта; воларианският роб войник, който му бе отнел Дарена.
„Колко ли пъти — зачуди се той — ще трябва да го убивам, преди да изгубя чувството, че убивам брат си?“
Малко след това брат Келан излезе от килията. На слабото му лице бе изписана смесица от презрение и любопитство.
— Трябва да кажа, че го намирам за странно учтив, милорд — каза той на Вейлин. — Като се има предвид… природата му.
Вейлин никога не бе казвал на Келан всички подробности за смъртта на Дарена. Лечителят я обичаше като дъщеря, затова на Вейлин му се струваше, че е по-добре да го пощади — импулс, за който сега бе благодарен. Ако Келан знаеше, че създанието в килията е отговорно за смъртта ѝ, никога не би го излекувал, независимо от повелите на Петия орден, които изискваха всички в нужда да бъдат лекувани еднакво усърдно.
— Ще оживее ли? — попита Вейлин.
— Ако за него се полагат съответните грижи — отвърна братът. — Той обаче изглежда убеден, че няма да доживее да види следващото утро и че смъртта му вероятно ще е извънредно бавна. Така ли е, милорд?
Елеса се изкиска тихичко.
— Ще има късмет, ако види днешното пладне, да не говорим за следващото утро.
Келан стисна раздразнено челюсти, но не откъсна поглед от Вейлин.
— Милорд е наясно с тревогите ми по въпроса за мъченията…
— Както винаги, състраданието ти прави чест, братко — намеси се Вейлин и тупна стареца по рамото. — Бъди спокоен, сигурен съм, че в случая няма да има нужда от такива мерки.
Той посегна към вратата, после спря, когато Елеса жадно пристъпи до него.
— Не — заяви категорично той и поклати глава.
Елеса хвърли поглед към Келан, преди да се приведе към него и да възрази с дрезгав шепот:
— Ти ми обеща.
— И ще сдържа обещанието си. Но не още. Чакай тук.
Щом влезе вътре, той освободи двамата Северни гвардейци в килията и затвори вратата след тях. Пламтящите гневни очи на Елеса го гледаха през процепа и се присвиха втрещено, когато той го захлопна. По негово нареждане в килията имаше сложени два стола. Белязаният мъж седеше на единия и дебела верига свързваше гривните на китките и глезените му със скоби на стените.
— Някога те наричаха Пратеника, доколкото си спомням — каза Вейлин, като пристъпи напред да седне на другия стол. — Но ми мина през ума, че никога не съм знаел името ти. Истинското ти име.
Веригите на белязания издрънчаха, когато се размърда, и той срещна погледа на Вейлин със спокойно безразличие.
— Вещицата, която те е довела на този свят, трябва да ти е дала име — подхвърли Вейлин. — Даже чудовищата си имат имена.
Следеше зорко лицето на създанието, надявайки се, че подигравките му може да предизвикат някаква издайническа реакция. Вместо това видя само слабо горчиво веселие.
— Няма го вече — каза Пратеника и веригите дръннаха отново, когато сви рамене. — От години не съм изпитвал нужда да си го спомням, а сега не бих могъл, дори да се опитам. Това, което виждаш тук — той направи гримаса на усилие, когато вдигна окованата си китка, за да посочи лицето си, — е само останка.
— Ами нейното име? — попита Вейлин.
Това предизвика тръпка на искрено озадачение.
— Чие?
— На майка ти. Може да си забравил собственото си име, но кой може да забрави името на майка си?
Веригите издрънчаха отново, преди да се изпънат, когато Пратеникът скочи от стола си с внезапно почервеняло лице.