— Както казах — продължи той, — много бе изгубено с изключение на най-скорошните животи и най-вече един от тях, един поток на паметта сред толкова много други, когато бях едрият, прям, честен брат Баркус и ние петимата бяхме свързани от Ордена — братя, обединени срещу всички злини на света. Започнах да осъзнавам, с малкото останал ми здрав разум, че ако волята на Съюзника не ме бе обвързала толкова напълно, щях да остана в онази черупка колкото години можех. Тогава познах скръбта — не влудяващата ярост от несправедливостта и жаждата за мъст, които познавах толкова добре, а болката от загубата на обични хора.
Премигна и срещна погледа на Вейлин с тъжна усмивка.
— Боли, нали? Когато си сам в тъмното и призраците идват да шепнат ужасните си истини. А те идват, нали, братко? Онези купища и купища призраци. Кой ли шепне най-силно, чудя се? Кейнис? Дарена? Аз?
Усещайки, че червената пелена се надига отново, Вейлин стана и тръгна към вратата.
— Стига толкова. Можеш да гниеш тук. Няма да те убия, та да може новият ти господар да те сложи в друго тяло. Предлагам ти да прекараш годините в размисъл върху многото си престъпления…
— Шерин.
Килията бе малка и в нея нямаше ехо. Въпреки това името се задържа във въздуха и възпря ръката на Вейлин, когато посегна да потропа по вратата. Той се обърна бавно и видя, че Пратеника го гледа, килнал глава по-скоро в израз на любопитство, отколкото на жестокост.
— Казах ти, че съм дошъл по свои собствени подбуди — рече той. — Дойдох да ти предам последното си съобщение. Последната ми услуга за теб.
Вейлин се приближи и надвисна над него, вперил поглед във вдигнатите му очи.
— Говори ясно — нареди той, — защото нямам повече време за гатанки. Какво знаеш за Шерин?
— Знам, че в момента живее в Достопочтеното кралство. Въпреки че е просто жена, е станала известна лечителка. Даже самият Търговски крал е имал повод да се възползва от талантите ѝ. Знам, че сталхастите ще се излеят през границата до месеци, и знам, че Шерин ще е сред първите загинали, защото се е поставила в голяма опасност. Ти я прати в Далечния запад, като очакваше тя да е в безопасност там. Трябваше да знаеш, че на този свят няма безопасни места. Завоевателите идват и си отиват в историята, но сталхастите са различни. Те възнамеряват да разрушат света и да убият всяка жива душа, която не пасва на техния калъп.
Тогава Вейлин го забеляза, постепенното разфокусиране на погледа на Пратеника, лъскавата пот, покрила челото му. Хвана лицето на мъжа, когато главата му се люшна, и го разтърси, докато очите му се избистриха отново.
— Взел си отрова — каза той, внезапно проумял.
Отговорът дойде като съскащо ехо на смях.
— Ама разбира се. Взех я, преди да прережа гърлото на онзи стар глупак Кон. Прецених дозата съвсем точно, братко. Но пък имам предостатъчно опит в такива работи…
Очите му се замъглиха отново и лицето му омекна в ръцете на Вейлин. Вейлин го разтърси отново, приведе се към него и изкрещя:
— Къде да я намеря? Къде е Шерин?
— Отиде да се грижи… — промърмори Пратеника с глас, малко по-силен от шепот — за Нефритената принцеса… — Изпадна в конвулсии, толкова яростни, че го изтръгнаха от хватката на Вейлин. За миг чертите му се оживиха отново и той вдигна към Вейлин отворените си, изпълнени със страх очи. По пребледнялата му кожа се стичаха сълзи. — Не се тревожи — изхъхри той, треперейки от усилието да говори, и Вейлин видя мрежа от кървясали вени да плъзва по очите му, докато кожата му ставаше все по-бяла. — Няма да има повече черупки за мен… Този път то най-после ще разкъса окончателно останките от душата ми. Мисли си… по-добри неща за мен, братко… ако можеш.
Затвори очи и главата му клюмна напред, а веригите издрънчаха за един последен път, когато крайниците му се отпуснаха. Вейлин стоеше и гледаше мълчаливо трупа. През ума му препускаше върволица от спомени. Всички ужаси, предизвикани от това създание, всички страдания, които бе изтърпял от неговите ръце. Знаеше, че този момент би трябвало да е съпътстван от чувство на окончателност, като епилог на епоса на злото. Но вместо това знаеше, че той е само начало, защото споменът, който идваше най-често в съзнанието му, не съдържаше убийство или жестокост, а лицето на една жена, която бе видял за последен път преди повече от десет години. Чертите ѝ бяха отпуснати в съня на упоените, когато я предаваше в ръцете на каменоделеца, а кожата ѝ бе топла, когато приглади косата ѝ назад от челото. Въпреки изпълнените със събития години оттогава споменът за лицето ѝ не бе помръкнал ни най-малко, нито чувството на вина… „Измяната винаги е най-тежкият грях.“
„Дали ме мрази?“, зачуди се той — въпрос, който го тормозеше още откакто бе видял корабът да я отнася. Какво ли щеше да зърне в очите ѝ, когато погледът ѝ падне отново върху него? Презрение? Отчаяние? Някак си се съмняваше, че ще е радост, и въпреки това в нея винаги бе имало повече състрадание, отколкото във всеки друг човек, който някога бе виждал. „Може би прошка?“
