— Не съм тук, за да говоря за шибаната си майка! — изръмжа той. Сега Вейлин виждаше силата на дарбата му, как тялото му вибрираше, а ръцете му жужаха като две грамадни пчели, движеха се толкова бързо, че предизвикваха вятър в килията.
Вейлин се взря в разярените очи на Пратеника и се усмихна.
— В библиотеката на кулата има страшно много книги — каза той. — Събирам ги още отпреди войната. Постът на граничен лорд ми осигурява щедра заплата, но моите нужди са скромни, затова харча по-голямата част от нея за книги. Особено за книги, занимаващи се със стари истории. Сигурно няма да се изненадаш да чуеш, че ти се появяваш тук-там в тях в различни превъплъщения. „Приказка за копелето на вещицата“ е стара история и с времето се е променила доста.
Струйка кръв потече от издутите ноздри на Пратеника и надолу по треперещите му устни. Вече цялото му тяло изпъваше веригите.
— Но — продължи Вейлин, — колкото по-назад във времето се връщам, толкова по-проста става историята. Една изнасилена жена родила дете, което пораснало и се превърнало в нещо зло и смъртоносно. Но за жалост не можах да намеря никъде името ѝ, нито твоето. Странно е, като си помислиш, че толкова важни за историята хора не са оставили след себе си нищо, освен приказка, която се променя от година на година. Докато ти продължаваш да съществуваш като петно, което не ще да се отмие.
Ръцете на Пратеника замряха и той се отпусна на стола си, поклати глава и от устните му се изтръгна тих смях.
— Това ли са всички мъчения, които си ми приготвил? Трябва да кажа, че очаквах нещо повече.
Вейлин погледна многозначително към вратата.
— Отвън чака една млада жена, която ще се зарадва да оправдае очакванията ти. Да я поканя ли?
— А, да. Отмъстителната ми дъщеря. Наистина ли мислиш, че това е някаква заплаха? Знам, че никога не би позволил тя да си омърси душата с изтезания, нито пък има нужда от това. Питай каквото искаш и аз ще ти отговоря честно.
Вейлин се постара да не покаже внезапния си гняв от осъзнаването, че контролът над тази среща е преминал от него към противника му. Пратеника не се страхуваше от болката, изобщо не го бе грижа какви мъчения може да приложи върху него Елеса, дори ако Вейлин го позволеше. При тази мисъл го засърбяха ръцете и трябваше да потисне желанието да ги свие в юмруци, да извика в паметта си лицето на Дарена и да млати отново и отново това създание, докато от тялото му остане само каша от кости и плът.
— Не те лъжа, братко — каза Пратеника, килнал глава под ъгъл, който показваше, че за него не представлява никаква трудност да разчете смяната на настроенията на Вейлин. — Питай и ще ти отговоря.
Вейлин стисна ръце и се облегна в стола си.
— Добре. Как така си тук? Казаха ми, че последното обитавано от теб тяло е умряло в Алпира преди години. Отвъдното би трябвало да е капан за такива като теб, а то загина заедно със Съюзника в края на Освободителната война. Ти беше роб на Съюзника и само неговата воля те крепеше на този свят. След като той бе унищожен, не би трябвало нищо да те задържа тук.
— Отвъдното — повтори Пратеника и в гласа му се смесваха презрение и жалост. — Ти никога не си го разбирал наистина, нали? Какво представлява то. Какъв е истинският му смисъл.
— Съюзника ми каза, че е коричка върху рана.
— Малко цветисто описание, но той винаги е бил претенциозен шибаняк. Не мога да кажа, че ми липсва особено. О, да — добави Пратеника, като видя искрицата на опасение в очите на Вейлин, — за разлика от мен, той наистина си е отишъл завинаги. Що се отнася до Отвъдното, то не е нещо, което може да бъде унищожено, не и изцяло; може просто… да бъде разстроено, объркано за известно време. Това е, което постигна ти. Нищо повече от вълничка, пробягала по тъканта на нещо, което свързва този свят с… нещо друго.
Умълча се и по насиненото му лице премина сянка.
— Не ме разбирай погрешно. Това, което беше само вълничка в Отвъдното, предизвика голяма болка в душите, принудени да го изтърпят. Някои от тях се измъкнаха и отлетяха в блажената свобода на пустотата; други бяха разкъсани на парчета и от тях останаха само полудели късчета, измъчвани от спомени за онова, което са били. Такава беше моята съдба, братко. Ето какво ми причини ти и то бе далеч по-лошо от всяко мъчение, което можете да измислите ти и онази малка кучка отвън. Сега вече знам, че е продължило години, но на мен ми се стори цяла вечност. В Отвъдното времето е непостоянно, разтегля се или се свива по наглед случаен начин. Представи си да пищиш вечно, Вейлин. А после си представи нещо да те намери, да събере всички късчета, които са останали от теб, и да ги сглоби наново. Не си цял, вече не. Но те образуваха отново Пратеника.
