— Нощес сънувах вълк. Много голям и много красив. А също и стар. Ужасно стар. Той ми показа много неща. Едното беше човек, също стар, но не чак толкова като вълка. Носил е много лица, живял е много животи. Правил е много неща. Изминал е ужасно дълъг път, чичо. Той има да ти каже нещо. — На гладкото чело на Лорен се появи бръчка, когато тя се намръщи, и сянка премина по малкото ѝ лице. Тя премигна и Вейлин видя сълза да се стича по бузата ѝ. — Но първо трябва да убие някои хора.
„Вълкът“. Беше минало толкова много време, откакто го бе видял за последно, но споменът бе ясен и реален, сякаш е станало само преди миг — във Великата северна гора, когато могъщият му вой призова сеорда сил на война срещу воларианците. Всички други срещи прелетяха като вихър през ума му. Онзи пръв път, когато го бе зърнал в Урлишката гора, преди вълкът да се намеси, за да го спаси от убийците: видение на сребристосива хищна красота, което облизва кръвта от муцуната си. Изръмжаването му в Мартиш, което го накара да се отдръпне от ръба на истинско убийство. Край стените на Линеш по време на Алпиранската война, преди да призове пясъчната буря, която го спаси, но не успя да спаси Дентос. „Каза да се ослушваме за зова на вълка“, бе предал Норта думите, отправени към него от един мъртвец в съня му. Вейлин добре знаеше, че зовът на вълка често носи спасение, но също и смърт.
— Къде? — попита той. Приклекна до Лорен и сложи ръка на рамото ѝ. — Кога?
— Кулата — каза тя и Вейлин я усети как потрепери. — Сега. — Треперенето ѝ внезапно премина в конвулсия и лицето ѝ пребледня, докато се мъчеше да не повърне. — Част от него… — Тя се намръщи объркано. — Някой, който някога е бил… иска да се види пак с дъщеря си. Било е радостна изненада да я намери тук. Не е успял да я убие, докато е бил жив. Нещо, за което винаги е съжалявал.
„Някой, който някога е бил… дъщеря си…“
Вейлин се откъсна от Лорен, грабна меча си от облегалката на стола и се хвърли към вратата. Осъзнаването ехтеше в мозъка му с цялата сила на писък. „Елеса!“
С рязко дръпване на юздите Вейлин спря коня си на двора, скочи от седлото и хукна към конюшнята. Изтегли меча си и се насили да забави до ходом, преди да навлезе в сенчестата вътрешност, наострил уши за всякакъв звук, различен от пръхтенето на куп раздразнени коне.
— Елеса! — извика той, докато вървеше към задния край на конюшнята. — Покажи се!
— Вуйчо?
Той се обърна и я видя в рамката на една врата, увила одеяло около голото си тяло и обидено намръщена. Зад нея Вейлин зърна бледата фигура на Семон Век да обува трескаво панталоните си.
— Обличай се — каза Вейлин на Елеса.
— Колкото и да ценя твоята загриженост — отвърна тя с въздишка, — не можеш да ме командваш…
— Обличай се! — прекъсна я Вейлин и тръгна към нея, гледаше я втренчено, с категорична настойчивост.
Елеса премигна и отстъпи назад, очите ѝ се стрелнаха към меча в ръцете му, при което мръщенето ѝ се стопи и тя кимна разбиращо.
— Веднага.
Сержантът от Северната гвардия, който отговаряше за нощната смяна, влезе забързано в конюшнята, следван от двама гвардейци с алебарди.
— Проблеми ли, милорд? — попита той.
Алум изникна задъхан зад гвардейците. Той не бе опитен ездач, така че Вейлин бързо бе взел преднина в препускането им към кулата.
— Ти — каза той, като кимна на един от гвардейците и посочи Алум. — Дай алебардата си на този човек.
— Слушам, милорд.
— Сержант — продължи Вейлин. — Събуди лорд Орвен и целия гарнизон. В кулата има натрапник. Трябва да бъде претърсена от горе до долу.
Сержантът, ветеран с дългогодишна служба, се поколеба само за миг, преди да козирува, да се врътне кръгом и да извиси глас, лаейки нужните заповеди.
— Какво става? — попита Елеса. Вейлин се обърна към нея и видя, че е почти облечена и бързо завързва ботушите си.
— Оръжията ти при теб ли са? — попита я той.
— Винаги.
— Добре. Вземи ги.
— Моля за извинение, милорд. — Семон се появи до Елеса и се поклони ниско, с напрегнат от паническо разкаяние глас. — Ако съм ви обидил по някакъв начин…
— О, я млъквай! — сопна му се Елеса. Препаса колана си с двата ловни ножа, единия дълъг, а другия къс. — Дръж — каза и му подаде по-късия. — Току-виж и от теб има някаква полза.
— Стойте близо до мен — нареди Вейлин и тръгна обратно към двора.
— Къде отиваме? — попита Елеса и сложи стрела на лъка си.
Думите на Лорен се въртяха в ума му. „Изминал е ужасно дълъг път…“
— Трябва да проверим как са гостите ни.
Посланик Кон поне бе получил бърза смърт. Лежеше на огромното легло в голямата стая, запазена за най-почетни гости, стоманеносивата му брада бе оцапана в червено, а чаршафите от двете му страни бяха прогизнали от прясна кръв.
„Едно-единствено рязване“, помисли Вейлин, като отмести настрани брадата, за да погледне раната — почти хирургически двусантиметров срез на главната шийна артерия. Спътниците му не бяха такива късметлии. Четирима от тях лежаха из стаята и на всяко тяло имаше поне три прободни рани в гърдите. Кръвта бе опръскала стените и хаосът наоколо говореше за свирепо клане.
