Изправи снага, когато решението укрепна в него, отиде до вратата и потропа на пазача да отвори.
— Изгорете това — каза му Вейлин и кимна към трупа на Пратеника. — Не са нужни никакви ритуали.
После тръгна по коридора и слезе по стълбите на двора, глух за въпросите, които Елеса крещеше след него. Каквото и да избереше да му покаже Шерин, когато я погледнеше отново, щеше да го приеме като заслужено. Щеше да отплава за Далечния запад, да я намери и да се погрижи за безопасността ѝ, независимо от риска или цената, защото това бе най-малкото, което ѝ дължеше.
Също като Северна кула, Нериново се бе разраснало след войната. Някога малката група занемарени къщурки по края на един плитък залив сега бързо се превръщаше в значително селище. Но за разлика от Северна кула, жителите му се чувстваха длъжни да изградят и поддържат яка защитна стена.
— Това гарнизонен град ли е? — попита Алум, когато прехвърлиха един нисък хълм на половин миля от главната порта.
— Не — отвърна Вейлин. — Просто тук живеят хора с напълно оправдана предпазливост. — Млъкна, несигурен как да обясни особеностите на това място. След кратък размисъл продължи: — Моят народ има един израз — Мрачното. Знаеш ли какво представлява то?
Белязаните вежди на Алум се смръщиха озадачено и той поклати глава.
— Твоята братовчедка има… способност — продължи Вейлин. — В Обединеното кралство биха я нарекли проявление или проклятие на Мрачното. В последните години обаче се предпочита терминът Надарен, който е наложен по повеля на кралицата.
— В империята го наричат Сенчестия път — рече Алум и лицето му се озари от разбиране. — Ние мореските нямаме дума за него. Онези, които го имат по рождение, се наблюдават зорко, защото знаем, че то не идва от Закрилниците, а кой може да каже как подобна сила ще изкриви човешкото сърце? — Очите му се присвиха и той огледа пак селището. — Значи всички хора тук са… Надарени?
— Не, само повечето възрастни и може би половината от децата.
Мореската се размърда в седлото. Вейлин го забеляза как стисна по-здраво юздите и конят му се разшава, доловил безпокойството му. Но той каза само:
— Разбирам.
— Може би — подхвърли Вейлин — ще предпочетеш да прекараш деня в лов. Хълмистият район на север изобилства от диви кози…
— Кози! Да! — Алум се поизправи и посегна към едно от копията, които си бе избрал от оръжейната на кулата. — Ти ми даде тези чудесни оръжия. Би било обида да не осигуря месо в знак на благодарност. — Той изви коня си на север, после спря. — Ако не излезеш от това ужасно място до два дни — каза на Вейлин с мрачен глас, — бъди сигурен, че ще те спася.
С тези думи пришпори животното си и се отдалечи в галоп. Вейлин забеляза, че държи погледа си твърдо встрани от Нериново.
Вейлин се приближи в тръс до портата, спря коня си и слезе.
— Господин Рентес — поздрави той плещестия кумбраелец с тояга в ръце, който се приближи да вземе животното.
— Добър ден, милорд. Да пратя ли да свикат Съвета?
— Няма да е необходимо. Предполагам, че Кара е в училището? — Да, милорд. След един час обаче ще разпусне малчовците. — Ще почакам. — Вейлин кимна с благодарност и продължи навътре. Докато вървеше по широките улици към училището, си спомни защо винаги му бе приятно да идва тук — хората винаги грижливо избягваха компанията му. Някои го поздравяваха приглушено или му се покланяха, преди да продължат забързано по пътя си, но повечето просто извръщаха поглед и се заемаха с различни дейности. „Законът на кралицата ги закриля — помисли си той. — Но те още се страхуват от мен, макар че някога бях един от тях.“ Хрумна му, че загубата на неговата дарба е причината да се боят от него; може би подозираха, че това нещастие може да е заразно.
Повечето жители тук бяха дошли от всички краища на Кралството, а едно значително малцинство — от още по-далечни брегове. Всеки имаше собствена история на гонения от страна на собствения си народ и затова ценеше сигурността, която му даваше това убежище. Освен отколешните рискове от вечно подозрителните ненадарени, годините след войната бяха донесли допълнителната заплаха от Кръвните грабители. Знанието, че пиенето на кръв от Надарени удължава човешкия живот, бе потискано по заповед на кралицата. Това обаче не му бе попречило да добие широка известност във висшите слоеве на обществото из цялото Кралство. Няколко разбойнически банди бяха забогатели, като отвличаха Надарени с цел да им източат кръвта и да я продадат на отбрана клиентела. Всеки, хванат да върши това, подлежеше на незабавна екзекуция, но възможната печалба бе достатъчно голяма, за да надделее над страховете на много престъпници. Стената около Нериново не беше за показност, нито пък проява на параноя.
