— Откъде знаеш, че изобщо би приела помощта ти? — прекъсна го Ерлин. — След онова, което направи с нея?
Прокарва пръсти през косата ѝ, подава я в ръцете на Ам Лин, гледа как корабът я отнася… „Измяната винаги е най-тежкият грях.“
— Не знам — каза Вейлин. — Но независимо дали ще я приеме, или не, не мога просто да стоя тук, вече не. Освен това от начина, по който Пратеника говореше за сталхастите, стана ясно, че тук се крие по-голяма опасност от обикновено безчинстване на неизвестно конно племе — опасност, за която кралица Лирна може би трябва да бъде предупредена.
— Те се намират далеч отвъд океана. Каква опасност биха могли да представляват за нас тук?
— Всеки океан може да бъде прекосен, както показа нашата кралица за сметка на воларианците. Те си въобразяваха, че са в безопасност от нас. Но грешаха.
— Земите на Търговските крале не са Кралството. Нито са Алпира или Волария. В Далечния запад са печатали книги и са чертали пътищата на звездите още когато ние сме се мъчили да проумеем с кой край на копието да пробождаме сърните. Там ти няма да си легенда. Там ще си само един варварин чужденец, малко повече от дивак в техните очи.
Вейлин направи гримаса и кимна към чайника.
— Ври.
Ерлин въздъхна и го свали от огнището.
— С теб винаги е едно и също. Никога не си доволен. Не можеш да спреш и да уседнеш на едно място, след като има ново бедствие, в което да се забъркаш. Нима не си пътувал достатъчно надалеч? Нима не си видял достатъчно кръв?
— Видял съм и ако щастието ми се усмихне, няма да видя повече, колкото и далеч да пътувам. Но съм решил твърдо, Ерлин. И имам нужда от помощта ти. Трябва да знам всичко, което можеш да ми разкажеш за Далечния запад. И ми трябва карта, която да ме отведе до Високия храм и Нефритената принцеса.
— Не мога да те науча на всичко необходимо за броени дни. — Раменете на Ерлин увиснаха леко и той поръси пресни листенца в чайника. Следващите му думи излязоха с уморена въздишка. — Ще трябва да дойда с теб. Ти така или иначе винаги си бил малко неориентиран без мен.
— Не. — Гласът на Вейлин бе твърд. — Няма да искам това от теб.
— Защо не? Защото сега съм стар и остарявам все повече от ден на ден? — В очите на Ерлин заблестя весела искрица. — Бъди спокоен, когато се наложи, съм по-пъргав от всякога. А и картата няма да ти е от никаква полза, ако не съм с теб да те насочвам далеч от войниците на Търговския крал. — Разбърка листенцата с дълга лъжица и сложи капака на чайника. — Е, кога тръгваме?
„Значи все пак братовчедка му е говорила вярно“, мислеше си Вейлин, докато гледаше как Алум се качва по трапа на палубата на „Морска оса“. Корабът бе нагазил дълбоко във водата в пристанището на Северна кула, защото трюмовете му бяха пълни с товар от кумбраелско вино, азраелска желязна руда и алпирански подправки. Бе построен по време на Освободителната война и военното му наследство личеше по чистите линии на корпуса и старите белези, нашарили дървото на перилата и мачтите.
— Това е най-бързият съд на Почитаемата търговска къща на Ал Верин — увери го Керан, докато стояха заедно на кея. — Всяка година давам премия на всеки кораб, който прекоси най-бързо Аратейския океан. „Морска оса“ я печели вече четири години поред.
По настояване на лорд Орвен две дузини Северни гвардейци се бяха строили наблизо като почетна стража за изпращането, придавайки на събитието чувство за церемония, без което Вейлин спокойно можеше да мине. Тази сутрин той вече бе подложен на достатъчно голямо изпитание под формата на яростната реакция на Елеса, когато ѝ каза, че трябва да остане тук.
— Ще ходя където си ща, мамка му!
Чинията, която тя запрати по него, мина само на сантиметър от главата му и се пръсна в стената на трапезарията, където до този момент двамата бяха споделяли доста дружеска закуска.
— По заповед на твоята майка и, бих могъл да добавя, нашата кралица — отвърна ѝ Вейлин с вик, който не допускаше възражения, — ти си под мое командване, лейди Елеса! И ще правиш каквото ти е наредено, иначе ще заповядам да те вържат и да ти запушат устата!
Тя пребледня леко от гнева му, но не отстъпи. Ръцете ѝ потръпваха, докато вероятно потискаше импулса да потърси нещо друго за хвърляне. В яростта ѝ той долови допълнителната болка от отказа. Не му бе хрумнало, че тя може да реагира по този начин, и Вейлин отново си напомни до каква степен Елеса си остава наранено дете. „Рева я прати в Пределите; сега пък аз я изоставям за месеци.“
— Лорд Орвен ще се грижи за уроците ти в мое отсъствие — каза той. — Освен това ще учиш лечителство с брат Келан. Като се зазими, ще отидеш да поживееш при еорилите до края на годината, след което ще прекараш един месец при сеордите. Ще има предостатъчно неща, с които да си запълваш времето.
— Нали чу какво каза онова създание? — отвърна тя. Гласът ѝ вече бе по-спокоен, но в него още личеше свирепо треперене. — То искаше да ме убие, след като ме нарани още веднъж. Знам, че отиваш в Далечния запад да намериш онзи, който го е пратил тук. Обеща ми разплата, вуйчо, а аз не съм я получила.
