— Такива, които по всеобщото мнение е по-добре да избягваш. Едно от конните племена, които кръстосват Желязната степ, макар че обичаите им са уникални и се говори, че се различавали от другите конни народи по външност и език. Не мога да свидетелствам за това лично, защото никога не съм ги виждал. Но съм слушал много разкази за ритуалите им и те не изглеждат никак приятни.
— Ритуали? Значи са религиозни?
— В известен смисъл. Говори се, че почитали някакви така наречени Невидими, каквото и да представляват те. Имат различни кланове, които се наричат скелди и си съперничат за върховенство един над друг, но всички се подчиняват на жреците им. — Той млъкна за момент и се замисли, посръбвайки от чая си. — И генерал Джиян е казал, че сега те представляват заплаха за северната граница на Достопочтеното кралство?
— Това бяха предсмъртните му думи.
— Единственото нещо у сталхастите, за което всички източници са единодушни, са отличните им бойни умения. Помня, че един кавалерийски офицер от Далечния запад ги бе нарекъл най-добрите конни воини на света.
— По-добри дори от еорилите ли?
— Да, знам, трудно е за вярване. Но колкото и да са умели, еорилите не носят броня и почти не употребяват стомана. Сталхастите се славят с качеството на броните и сабите си. Някои източници ги наричат Стоманената орда. Ако някой е успял да ги обедини, на Търговските кралства може би им предстоят много тежки времена.
— Джиян, изглежда, мислеше, че кралството му е изправено пред пълно унищожение и че сталхастите няма да спрат дотам. — Вейлин млъкна, после добави: — Пратеника също каза нещо подобно, преди да умре.
Сянка премина по лицето на Ерлин, той остави чашата си и заби отнесен поглед в масата. Споменаването на Пратеника неизбежно водеше до мисли за Съюзника — мисли, които Вейлин знаеше, че Ерлин прави всичко възможно да потиска.
— Съжалявам, но трябва да попитам — каза Вейлин. — Съюзника. Той спомена нещо, преди да го накараме да докосне черния камък. Нещо огромно и гладно, каза той. Знаеш ли за какво говореше?
Ерлин мълча дълго — толкова дълго, че парата, издигаща се от чашата му, почти бе изчезнала, преди да заговори отново.
— Не, но помня страха му от него. Голяма част от чувствата му се бяха притъпили през вековете на неговото съществуване, оставяйки само желанието да сложи край на всичко и ужаса от онова, което бе видял при второто си докосване до черния камък. Споменът е смътен, само кълбяща се мъгла от усещания, никое от тях приятно. Всъщност не мисля, че той е знаел какво вижда, но е разбирал какво означава то, какво иска.
— И какво иска?
Ерлин сви рамене и посегна за чашата си, после направи кисела гримаса, като видя, че съдържанието ѝ е изстинало.
— Всичко. То иска всичко и дори тогава няма да се засити. — Стана, отиде до печката в другия край на колибата и сложи чайника над огнището. — Ти спомена също Нефритената принцеса — каза, явно обзет от желание да смени темата.
— Имаше една жена — каза Вейлин. — Ти никога не си я виждал, но ние бяхме… много добри приятели…
— Сестра Шерин — прекъсна го Ерлин. — Изгубената ти любов, пратена надалеч, за да ѝ бъде спестена твоята съдба в края на Алпиранската война. Тази история е доста известна.
— Както и да е — каза Вейлин. — Шерин беше… е лечителка. Пратеника подхвърли, че ѝ се е наложило да се грижи за Нефритената принцеса и в резултат на това се е поставила в голяма опасност.
— Значи можеш спокойно да пренебрегнеш думите му. Нефритената принцеса е по-стара дори от мен. Тя не боледува.
При вида на почти сивата брада на Ерлин Вейлин повдигна вежда.
— Нещата се променят, даже и за Надарените.
— Ти не разбираш. Тя е… различна. Когато казвам по-стара от мен, нямам предвид с няколко десетилетия или дори няколко века. Тя знае такива истории… — Погледът на Ерлин стана отнесен и устните му се извиха в лека усмивка при спомена. — За време, преди да се издигнат градовете, за огромни зверове, погубени от прищевките на времето и климата. За войни, кралства и империи, чиито имена никой вече не си спомня, освен нея. В сравнение с Нефритената принцеса аз съм пеленаче. Ако Шерин е отишла при нея, не е било като лечителка.
— Защо тогава?
— Хората от Далечния запад винаги са търсили съветите ѝ, защото вярват, че тя притежава далеч по-голяма мъдрост и прозорливост от повечето мъдреци или учени. По тази причина тя отдавна се уединява в различни убежища и се мести, когато те неизбежно рухнат под тежестта на времето. Високия храм е само последното от тях. Той се намира дълбоко в северните планини на Достопочтеното кралство и не е лесно да се стигне дотам. Знам го, защото съм ходил два пъти. Но колкото и да е труден пътят, има хора, които продължават да търсят мъдростта ѝ. Може би и Шерин е сторила същото.
Млъкна и изгледа внимателно Вейлин.
— Виждам какво си мислиш, приятелю. И те моля: не го прави.
Мислите на Вейлин се върнаха към трапезарията на Керан и видението на Лорен. „Нощес сънувах вълк.“
— Не съм сигурен, че имам избор — каза той. — Ако тя е в опасност…
