Досега бе имало само един сериозен опит за отвличане в Пределите. Млади момче и момиче бяха излезли извън стените за среднощна среща, само за да бъдат заловени от банда главорези опортюнисти. Вейлин се бе справил с проблема с бърза и безмилостна ефективност, като излови бандата с помощта на хрътките от кулата. После заповяда всички, които не бяха загинали в кратката схватка, да бъдат преведени по улиците на Северна кула, преди да ги екзекутират на площада, а на палача му бе наредено да се погрижи зрелището да продължи колкото се може по-дълго. Вейлин обаче не бе толкова наивен да си мисли, че заплахата е изчезнала, затова в Нериново бе разположен постоянен гарнизон от двайсет Северни гвардейци.
Откакто Норта бе работил като учител тук, първоначалното построено от него училище бе дадено за детска ясла. По-големите ученици сега провеждаха заниманията си в голяма двуетажна сграда от червен пясъчник, често срещан в Пределите. И двете сгради се намираха в близост до дългата къща, където бяха живели Норта и Села. Сега тя стоеше празна, прозорците ѝ бяха заковани с дъски, а на вратата имаше верига. Вейлин огледа критично покрива, откри, че много керемиди липсват, и се намръщи при мисълта какво ли е състоянието ѝ отвътре. Той често идваше тук в годините преди Села да се разболее. Още тогава бе проличала растящата любов на Норта към бутилката, вечерните му разговори бяха пълни с мрачни размисли за войната, които постепенно преминаваха в завалени и понякога изменнически коментари за природата на тяхната кралица. Села, която винаги бе търпелива душа, понасяше всичко това със стоическо добро настроение, а Норта, въпреки че посрещаше повечето утрини с размътена и боляща го глава, изпълняваше учителските си задължения с решителна прилежност. Сградата на новото училище бе негова идея, а парите бяха отпуснати от граничния лорд. За известно време пиенето му понамаля, докато надзираваше строежа, но училището бе едва наполовина завършено, когато Села легна болна.
„Обещай ми“, бе казала тя, когато Вейлин седеше за последен път край постелята ѝ. Лицето ѝ бе напрегнато от болка, докато правеше знаците с ръце, все още облечени в ръкавици дори тогава. „Той е твой брат — напомни му тя, като видя неохотата, която не бе успял да скрие от лицето си. — Обещай ми. Няма да го оставиш да се погуби.“
— Милорд?
Вейлин премигна и видя, че Кара стои на няколко стъпки от него. Носеше проста рокля и шал от тъмна материя, а косата ѝ бе вдигната, макар че няколко немирни къдрици се развяваха на силния морски бриз. Вейлин бе зашеметен от контраста между тази жена и често уплашеното, но решително и смело момиче, което го бе последвало през леда. Като една от най-прочутите Надарени в Кралството, тя се радваше на голямо уважение в Нериново, да не кажем власт, въпреки че постоянно отказваше да служи в Градския съвет. За разлика от своите съграждани, винаги посрещаше Вейлин с открита усмивка на искрена радост, но не и днес. Вместо това на лицето ѝ се смесваха насилена загриженост и предпазливо очакване.
— Кара — рече той, — и друг път съм ти казвал, няма нужда от официалности, когато сме насаме.
Тя се озърна през рамо към шумната група деца, излизащи от училището. Повечето бързаха към дома, бъбреха си и се смееха, но няколко се задържаха да изгледат с любопитство граничния лорд, който говореше с учителката им.
— Хайде, марш оттук! — извика им Кара и махна с ръка нетърпеливо. — Недейте да стоите и да зяпате, когато родителите ви ви чакат с храна на масата.
От начина, по който те хукнаха в отговор на резкия ѝ тон, Вейлин заключи, че стилът на преподаване на Кара е коренно различен от този на Норта. Брат му винаги се бе радвал на способността да печели без усилие вниманието и уважението на учениците си. Кара, изглежда, чувстваше нужда от по-командирски подход.
— Струва ми се, че имаш нещо за мен — каза тя, като се обърна пак към него и протегна ръка.
— Имам. — Вейлин извади от джоба си свитъка и ѝ го подаде. — Изглежда, вестите се разнасят бързо.
— А клюките — още по-бързо, особено когато съпругът ти избяга с някаква повлекана.
Вейлин прикри едно трепване от острата нотка на горчивина в гласа ѝ и я загледа как разви свитъка и кимна доволно, щом прегледа съдържанието му.
— Значи се оказвам стара мома по заповед на граничния лорд — каза тя с насилен хумор.
— Увериха ме, че няма да имаш нищо против. Ако не е така…
— О, не. — Тя нави документа на стегнато руло и го прибра под шала си. — Определено нямам нищо против. Ти си го зачислил принудително в Северната гвардия. Бас държа, че не му е харесало. Изгледите за война можеха да го накарат да си плюе на петите също толкова бързо като изгледите за домакинска работа. Макар че не мога да кажа, че на мен самата ми е особено приятно да си спомням за нея. — Тя се обърна и кимна към сградата на училището. — Ела, сложила съм да се вари яхния. Не искам да се говори, че граничният лорд си е тръгнал от дома ми с празен стомах.
