— Ще хапна с теб — каза той. — И то с радост. Но първо имам да свърша една друга работа. — Насочи поглед към бреговата ивица зад изоставената къща на Норта. Можеше да различи тъмната гърбица на една колиба сред дюните, макар че от комина ѝ не се издигаше никакъв дим. — Той…?
— Още е там, не се притеснявай — увери го Кара с раздразнение в гласа. — Постоянно му повтарям да се пренесе при мен, но той не иска. Казва, че му харесвало спокойствието. — Тръгна обратно към училището, като подхвърли през рамо: — Виж дали ще можеш да го накараш да дойде да яде с нас, а?
Завари Ерлин прегърбен над една книга на верандата, очевидно глух за скърцането на ботушите на Вейлин по пясъка. Седеше на малко писалище с книгата в едната ръка и писалка в другата, надвиснала с хищническо очакване над купчинка пергаменти.
— Буйна грива от златна коса! — чу го да възкликва Вейлин с тон, натежал от злорадо задоволство, докато писалката му дращеше по пергамента. — Косата на Лакрил беше кафява, глупако.
— Доколкото разбирам, аспект Дендриш пак е сбъркал? — попита Вейлин.
— Петата грешка, която намирам. — Ерлин се облегна в стола си и потърка очи. — Ако не беше мъртъв, щях да му напиша много дълго и сурово писмо.
— Съмнявам се, че изобщо щеше да го прочете. Той никога не е обичал критиката.
Ерлин бавно свали длан от очите си, в които бе заблестяло предпазливо любопитство.
— Не те очаквах още няколко седмици. Да не искаш да научиш още някой език?
— Не съм дошъл за езикови уроци. — Вейлин посегна да вдигне книгата от масата и прочете заглавието на гръбчето: „Лудост и кралски особи — царуването на крал Лакрил“ от Дендриш Хендрал, майстор от Третия орден. — Този път става дума за любимата ти тема — каза той. — Историята.
— Твоята библиотека е богата почти колкото моята — изтъкна Ерлин.
— Не и по отношение на Далечния запад. За това си ми нужен ти.
— И какво има в Далечния запад, което да те интересува толкова?
„Някой, когото обичах…“
— Сталхастите — каза Вейлин и остави книгата. — И Нефритената принцеса.
Ерлин поглади брадата си, която бухваше все повече. Когато се бе заселил на този бряг, тя бе черна, нашарена със сиво; сега бе сива, нашарена с все по-чезнещи черни косми. Освен това раменете му бяха превити, което го нямаше преди година, и бе склонен да пъшка и да си потрива гърба, колчем се изправи на крака. Вейлин се постара да не зяпа, докато Ерлин се надигаше от масата, оголил зъби в гримаса, но да гледа бързото напредване на възрастта у човек, който някога е бил вечен, пробуди у него дълбоко чувство на вина. „Той изгуби дарбата си заради мен“, напомни си Вейлин и този укор към самия себе си не се смекчаваше от знанието, че не е имал друг избор. За да улови Съюзника във физическо тяло, му трябваше съсъд с достатъчно сила, за да го подмами от Отвъдното, но цената бе висока. Мъж, който бе скитал по света от незапомнени времена, сега знаеше, че до смъртта му остават само десетилетия, ако не и по-малко. И въпреки това си оставаше изненадващо бодър и доволен от своята работа.
— О, Вяра! — изпъшка Ерлин. Няколко секунди разтрива кръста си, преди да тръгне към колибата. — Ще направя чай. Това не е кратка история.
Вътре бе пълно с дори повече свитъци, отколкото при първото идване на Вейлин преди години, макар и в доста по-неподредено състояние. Лежаха струпани във всеки ъгъл сред купчините книги, които Ерлин предпочиташе. „Така и не успях да се погодя със стила на писане на Харлик“ бе неговото извинение за неуважението, което проявяваше към бившия обитател на колибата. Вейлин подозираше, че работата всъщност е в принципното нехаресване на автора — мнение, с което бе донякъде съгласен.
— От теб се очакваше да провериш произведенията му — изтъкна той и се настани на масата, докато Ерлин наливаше чая. — Той ми пише писма на всеки няколко месеца, за да ме пита докъде си стигнал. Явно лавиците на Великата библиотека жадуват за тези томове.
— Могат да пожадуват още малко — отвърна Ерлин. — Не е моя вината, че Харлик е избрал да преразкаже най-скучните бръщолевения, нали?
Бутна едната димяща чаша през масата и седна, посръбвайки от собствената си напитка, като бърчеше замислено вежди.
— Доста време мина, откакто чух да се споменава за сталхастите — каза той. — Не мога да кажа, че те са оставили голям отпечатък върху историята на Далечния запад.
— Мисля, че това може скоро да се промени. — Вейлин му разказа за събитията от последните няколко дни. Не пропусна нищо, защото прецени, че от тях двамата Ерлин знае далеч повече тайни.
— Генерал Джиян. — Бухлатите вежди на Ерлин се надигнаха изненадано. — Виж, него съм го чувал. Трябва да беше преди двайсетина години, но още тогава той имаше отлична репутация. Доколкото си спомням, създал си е име, като сразил флотата на Черния флаг по време на войните със Северния пиратски съюз — постижение, което убягвало на дузина негови предшественици. Не е човек, който се плаши лесно.
— Сталхастите са го уплашили достатъчно, за да го накарат да преплава Аратейския океан в търсене на нови оръжия. Що за хора са те?
