— Взет е от челюстта на бял тигър — каза Келбранд. — Преди много сезони издирих една старица в северната пустош, за която се говореше, че познавала тайните на Божествената кръв. Тя се закле, че това ще скрие дарбата от жреците, и се пазарихме дълго, докато накрая се съгласи да ми го отстъпи срещу три коня и буца злато. Също като теб, аз се тревожех, че жреците може да дойдат за мен, ако силата някога се разгори в кръвта ми. Но изглежда, че това никога няма да стане. — Той разтвори верижката и я вдигна над главата ми и аз усетих допира на студения метал, когато я окачи на шията ми. — Затова сега го давам на теб.
Но дори това, въпреки че ни сближи и ни направи истински брат и сестра вместо просто плодове на една и съща утроба, не бе последната спойка, която завърши обвързването ни. Събитието, което наистина съедини душите ни, стана в деня, когато ни извикаха да гледаме как местра-дирмарът, Великият жрец, убива по-големия ни брат.
— Вижте правосъдието на Невидимите! — напяваше старецът, стиснал в двата си костеливи юмрука ножа, вдигнат над главата му. — И познайте добре уроците им! Милосърдието е слабост! Състраданието е страхливост! Мъдростта е лъжа! Ако кръвта е слаба, нека се пролее!
Телвар, нашият брат, лежеше гол на олтара пред жреца. Тялото му бе бледо шестстъпково свидетелство за многобройните битки в живота му със своята мрежа от белези, нашарили яките мускули. Помня, че той почти не трепна, докато ножът висеше над него. Жрецът изчака сенките, хвърлени от назъбеното великолепие на Великата могила, да се стопят, оповестявайки точния момент, когато слънцето се изравнява с тази конкретна точка в центъра на Желязната степ. Тогава, щом леко закривеното острие улови пладнешкото слънце, той замахна. Един бърз, майсторски удар право в сърцето на Телвар. Видях как спазъм разтърси брат ми, когато острието потъна в тялото му, видях го как се гърчи в конвулсии с последните няколко удара на срязаното си сърце, а после замря.
