Събудих се с писъци, за голямо раздразнение на другите деца. Два дни по-късно пристигна вестта, че рикарите са устроили засада на една от ловните ни дружини и ще е нужна битка, за да се измие обидата. Потърсих Келбранд сред събиращите се воини. Беше обичайно роднините да дават амулети на онези, които тръгват на война, затова аз не привлякох особено внимание, когато се приближих до брат си. Той обаче ме изгледа с весела изненада, защото знаеше, че нямам навика да правя такива неща.
— Благодаря ти, конче — каза той, когато пъхнах малката дървена фигурка в ръката му. Бе изображение на кон, което сама бях издялкала — и скромността не ми пречи да кажа, че винаги съм била майсторка в тази работа. — Много е хубаво…
Той млъкна, когато се приближих и се надигнах на пръсти да увия ръце около него, и прошепнах тихичко в наведеното му ухо:
— Обърни се, след като убиеш мъжа с кръпката на окото. Отваряй си очите за стрелеца на белия кон. — Пуснах го и понечих да си тръгна, после спрях. — И наистина трябва да носиш шлем в бъдеще.
Отдалечих се бързо, с разтуптяно сърце. Не бях казала на никого за Истинския сън, нито имах намерение да го правя някога. Другите може да се радват на проявата на Божествените си дарби и да тичат да съобщят на жреците добрата новина. Но аз не бях толкова глупава.
Воините се върнаха след седем дни, докато седях сама в палатката и се взирах с насълзени очи в отметнатото чергило. Помня, че не бях изненадана, когато Келбранд се появи и се наведе да влезе и да приседне до мен. Вместо това чувствах само мрачна увереност. Брат ми бе истински воин на Хаста и дългът му бе ясен. Всички с проявени дарби трябваше да бъдат отведени при Великата могила и предадени на жреците.
Келбранд ме гледа мълчаливо дълго време, а изражението му бе замислено, вместо благоговейно. Накрая каза с безизразен глас:
— Запазих белия жребец. Дар за теб.
Кимнах и преглътнах; гърлото ми бе сухо като пясък.
— Ще го яздя, докато ме отвеждаш при жреците — казах дрезгаво.
— Защо да правя това, конче? — каза той и посегна да обхване в шепи лицето ми.
— Те ще разберат. Винаги разбират…
— Шът — Той избърса с палци сълзите, набъбващи в очите ми, и бръкна в торбата си. — Имам още един дар за теб.
Зъбът бе дълъг и бял, а основата му бе обкована в сребро и към нея бе прикрепена верижка. На самия зъб имаше надпис с почернели знаци. Аз можех да чета буквите на Търговските кралства, но тези тук ми бяха непознати.
