В онези дни битките бяха нещо често срещано в Желязната степ. Беше време, когато сталхастите извършваха болезнения преход от разпокъсани и вечно враждуващи скелди към онова, което може да се нарече истинска нация. Сякаш всеки втори месец воините окачваха лъковете на седлата си и започваха да точат сабите и върховете на копията си, преди да яхнат конете и да потеглят като една голяма войска. Дни или седмици по-късно се връщаха, винаги като победители, с главите на враговете им, висящи от седлата. Щом паднеше нощта, пиеха и разказваха истории за великите си подвизи — истории, които нямаха нищо общо с кошмара, заобикалящ ме сега.
Очите ми прескачаха от един ужас на друг: пълзящ мъж, оставящ кървава диря от чуканчетата на краката си; кон, мятащ се в купчина вътрешности, с изпражнения, стичащи се от срязаните му черва; и там, насред всичко това, гордо възправен, стоеше брат ми Келбранд.
Както му бе навикът в битка, той не носеше шлем, дългата му плитка се развяваше, докато се биеше, обкръжен от врагове от всички страни. Бяха поне дузина и на броните им се виждаше червеношийката на скелда Рикар, най-омразните ни врагове. Те връхлитаха срещу него отново и отново и сабята му отново и отново ги посичаше. Брат ми се движеше като в танц, избягваше всяко мушкащо копие, привеждаше се под всяко замахнало острие и оставяше след себе си диря от трупове. Изглеждаше непобедим, неудържим и караше сърцето ми да прелива от гордост въпреки продължаващия кошмар наоколо. Но както съм се убеждавала много пъти оттогава, непобедими воини няма.
Тъкмо когато Келбранд посече последния си враг — плещест мъж със свирепа физиономия и кръпка на едното око, рикарският стрелец изникна от праха. Яздеше в галоп висок бял жребец, приведен ниско над седлото, със застинало, съсредоточено лице, докато се прицелваше с лъка си. Изкрещях предупреждение към брат си, но макар че вложих в този вик цялата си сила, той не чу нищо. Истинският сън прави сънуващия свидетел, но никога участник.
Стрелата улучи Келбранд в тила, прониза врата му и стоманеният връх щръкна няколко сантиметра от гърлото му. Ако носеше шлем, можеше да оцелее. Видях го как залитна за момент и се взря надолу в аления връх на стрелата с любопитна отнесеност; на лицето му бе изписана лека изненада. После падна, срина се на земята, сякаш всичкият живот бе излетял от тялото му.
