— Добре. — Боже, имаше ли нещо по-досадно от наскоро сгодила се жена! Елайза вярваше, че решението на всички проблеми е да намериш любовта на живота си. Беше проповеднически настроена.
Най-лошото от всичко беше, че Марта бе съгласна с нея.
Разбира се, стига да не иМ се налагаше да отиде от другата страна на земното кълбо, което щеше да причини много болка и да предизвика проблеми, вместо да ги реши.
— Виж, Мар, просто се опитвам да ти кажа, че… Съжалявам, че всичко е толкова сложно.
— Да, аз също.
— Днес май няма да ти е никак лесно.
— Не, никак.
Джак заминаваше в осем без десет за Ню Йорк. Марта беше решила да не ходи на летището с него. Майка иМ и баща иМ, Елайза и Грег и дори Майкъл бяха предложили да гледат децата, за да може да го изпрати, но тя отказа. Мразеше сбогуванията и колкото и опит да трупаше, никога нямаше да иМ допаднат. Сбогуванията бяха жестоки и тъжни. Не искаше да стои на терминала и да плаче.
Какво още можеха да си кажат?
През последните седмици Джак иМ беше казал възможно най-милите думи, беше иМ оставил премного силни и ярки спомени, към които да се връща. Достатъчно, но не твърде много. Не възнамеряваше да живее живот, изпълнен със съжаление и със спомени. Щеше да живее пълноценно. Джак никога не беше съдил Марта и не иМ беше лепвал разни етикети. Не беше гледал на нея, казвайки си «провален брак» или «самота майка», или «домакиня, умираща от скука». Той виждаше само малката мис Е — веселата, секси и забавна мис Е, която трябваше да ходи по клубове, барове и модни магазини толкова често, колкото трябваше да ходи в местния парк или на събрания на Националната асоциация на родителите. Джак я бе накарал да се чувства красива, силна и значима, а най-хубавото от всичко беше, че май нямаше нужда него, за да поддържа това свое убеждение. Можеше да се справи и сама. Трябваше.
— Мама и татко споменаха, че днес може да се отбият у вас — каза Елайза.
— Така ли?
Намеренията им бяха прозрачни. Марта се почувства леко виновна, че им причинява толкова тревоги, но всъщност се радваше, че може да се отбият просто ей така. Искаше да се почувства обгърната от безусловната им обич. Смяташе, че ще е по-поносимо да наблюдава как наближава осем без десет, ако родителите иМ са с нея и тя трябваше да се преструва, че не наблюдава часовника.
— Двамата с Грег също нямаме планове. Какво толкова може да прави човек в петък вечер? Затова и ние смятахме да минем и може би да донесем нещо за хапване.
Марта беше признателна. Знаеше, че Елайза би могла да си измисли хиляди по-интересни приключения в петък вечерта.
— Благодаря ти, Елайза, би било чудесно.
— Какво ти се хапва — индийско, тайландско?
— Тайландско.
— Добре.
— Добре.
Марта позволи на децата да останат по-късно от обикновено. Извинението, което използва пред тях и пред себе си, беше, че баба им, дядо им, леля им и чичо им ще им идват на гости. Истината беше, че не искаше да остава сама дори за един час. Освен това просто нямаше сили да се бори с тях за миенето на зъбите. Децата си да дадоха сметка, че това (да стоиш до след седем) не е никак зле, ако си на три години и по-малък, затова се държаха безупречно. Матю търпеливо помагаше на Мейси да пъхна пластмасовите формички в правилните дупки. Вероятно нямаше значение, че доскоро самия той бе твърдял, че триъгълникът, звездата и квадратът са «кръгли». Марта сложи няколко бутилки вино да се изстудяват, но устоя и не отвори само за себе си. Щеше да почака да пристигнат и останалите. Огледа дома си. Радваше се, че няма да се налага да се мести. Домът иМ изглеждаше щастлив. Може би не точно в този момент, но през повечето време.
Ранният залез напълни кухнята с оранжева светлина. Тя се напрегна, за да съзре хоризонта. Виждаше предимно къщи и апартаменти, обаче едно ясно късче от залеза си проправи път в пренаселеното лондонско небе и обеща на около седем милиона души, че в крайна сметка лятото ще дойде. Марта видя един самолет в небето. Разбира се, това не беше самолетът на Джак, беше твърде рано, просто се размекваше. Но се запита кой е на борда на този самолет и кой е откъснат от любимите си хора.
Или пък лети към тях. Защото Марта все още вярваше, че по някакъв начин всичко се подрежда. Може би просто за нея все още не беше настъпил моментът. Обаче тя вярваше в това, нямаше друг изход.
Беше чистила през целия следобед. Вече не се вманиачаваше по чистотата и реда. Вече нямаше време да търка бежовите килими с белина или да подрежда готварските си книги по азбучен ред, но тъй като майка иМ щеше да идва на гости, мина с прахосмукачката и раздигна съдовете от чая на децата. Не иМ отне много време. Освен това изникнаха Клеър и Дон. Клеър се стараеше да не споменава, че Джак заминава, но няколко пъти повтори поканата си Марта и децата да иМ отидат на гости в неделя на обяд. Тя възнамеряваше да приеме. Дон беше по-пряма и я попита дали се чувства гадно, а после каза: «Не ми отговаряй, че как иначе ще се чувстваш». Освен това Марта влезе в Интернет и плати няколко сметки, но следобедът се нижеше ужасно бавно.
