Марта и Майкъл заедно бяха минали под венчилото. Това винаги щеше да бъде важно, жизненоважно. Бяха се обичали. Искаше да помни тези неща. Все още го обичаше.
В известен смисъл.
Но беше ли достатъчно?
Един ден щеше да каже на Матю и на Мейси: «Ние наистина се обичахме».
Джак не знаеше за малкия таласъм, но вече бе научил, че Марта никога не е само гладна — тя просто умираше от глад, че никога не иМ е просто студено — винаги направо замръзваше, и че никога не иМ е топло — направо завира. Забавляваше се с начина, по който тя се хвърляше от една крайност в друга. Но въпреки това двамата бяха намерили свое собствено пространство. Свои собствени фрази. Веднъж много искаше да каже на Джак, че той «не е просто едно красиво лице», но се бе объркала и бе казала, че «просто не е красиво лице», фразата им стана любима и винаги предизвикваше буен смях. Той знаеше коя е любимата иМ книга. Всяка вечер иМ носеше чаша вода в леглото, защото имаше лека алергия към пуха във възглавниците и нощем се будеше, кашляйки. Това, че го събуждаше, нямаше значение, защото тогава и двамата се уверяваха, че «не кашлицата те вкарва в гроба, а ковчегът». Не беше бог знае какво, но това бе тяхната интимност. Когато се любеше с Джак, тя опитваше вкуса не само на члена му, но и на мислите му. Той целуваше клепачите иМ и я виждаше цялата. Той я промени, даде иМ изключително хубави мисли и спомени. Бързо се превръщаше в целия иМ свят. Дори бе поизоставил навика си да цитира непрекъснато реплики от филм, за които тя дори не беше чувала.
Но Джак заминаваше.
И тя отново щеше да остане сама.
Мислеше за всичко това, докато пиеше виното си, а Майкъл чакаше. Пиеха от чашите, които Марта бе купила, защото той бе взел другите, само че преди това пиеха от чашите за кафе, които бяха купили заедно. Всичко беше толкова объркващо. Много по-объркано, отколкото искаше да бъде животът иМ.
— Децата ми липсват, Марта.
— Не се съмнявам — тъжно кимна тя и учудващото беше, че не иМ се налага да се бори с импулса да кресне: «И чия е вината за това, по дяволите?». Просто иМ беше мъчно за Майкъл.
— Какво се случи, Майкъл? Защо си тръгна?
Той явно изпитваше болка. Знаеше, че го измъчва в момента, но трябваше да разбере. Минаха месеци, а тя все още не проумяваше. Вероятно просто му придаваше твърде голямо значение. Може би за нея нещата стояха по-просто. Както в математиката някои хора смятат, че квадратните уравнения са изключително красиви, а други просто се плашат от тях и се разплакват само при мисълта за тях. За да може да продължи напред, трябваше да разбере напълно къде бяха объркали.
— Помниш ли как сме си говорили за двойките по ресторантите, които се хранят заедно, обаче не си продумват?
— Да — отвърна тя.
— Уплаших се, че ставаме като тях.
Марта кимна. Вярно беше. Животът иМ беше като този на златната рибка на децата (наречена без всякакво въображение Голди, макар че Джак я наричаше с по-забавното име Рогче). Тя прекарваше дните си, като се въртеше безцелно в кръг и забравяше, че само преди секунди е била на същото място. Глупаво наблюдаваше живота, живота на другите, но не казваше нищо, камо ли да участва в него. Чувстваше се като тази златна рибка.
— Трябваше да ми кажеш. Можехме да оправим нещата. Със сигурност — уверено каза Марта. Понякога ровя в някое чекмедже и попадам на нещо, което ти си ми купил, обици или шал, специално подбран подарък, който показва, че си ме обичал.
— Наистина те обичах, Марта. Обичам те.
— И ми се иска да изкрещя, че нещата много са се променили. Онова, което имахме, беше
Майкъл вече не познаваше речника на съпругата си, но познаваше начина иМ на разсъждение. Казваше му, че е твърде късно. Тя съжаляваше, но той бе допуснал да стане твърде късно.
На Марта иМ се искаше да не бе станало така. Искаше иМ се това да не се бе случвало и двамата да бяха останали завинаги влюбени. Толкова много иМ се искаше, че копнееше да се свие на кълбо и никога повече да не се налага да става.
— Може би не е твърде късно — каза той.
Тя се разплака. Учуди се, че изобщо са иМ останали сълзи. Откъде бликаха. Години наред бе вярвала, че всяка дума на Майкъл е закон. Доверяваше се на неговия избор на мястото, където да живеят, на дрехите иМ и дори на вината, които трябва да пие, затова иМ се стори изключителна ирония на съдбата, че в момента не може да му повярва. Колкото и да иМ се искаше.
— Ти разби сърцето ми, Майкъл. Поеми някаква отговорност.
50.
— И си доволна от решението си, така ли? — попита Елайза.
Марта отдръпна телефона от ухото си, изгледа го възмутено и изплези език, което беше много незряло от нейна страна, обаче се почувства много по-добре.
— Да не искаш да кажеш, че според теб съм взела неправилно решение?
— Не.
— Добре.
— Не непременно.
— Не непременно ли? И откога си толкова голям фен на Майкъл?
— Не съм негов фен, просто…
— Какво?
— Ами ти само за две седмици успя да разкараш двама мъже. Според теб това разумно решение ли е?
— В кой век живееш, Елайза?
— Не казвам, че жените не могат да се справят без мъже…
