— Нали? — съгласи се той.
— Не знам защо не съм ходила досега трябваше да те придружа на някое от многобройните ти пътувания.
— Може би трябваше.
Марта се смути. Майкъл никога не я бе канил на деловите си пътувания. Не искаше думите иМ да прозвучат критично или изпълнени със съжаление. Просто иМ беше трудно да намери неутрална територия.
— Щастлива ли си с Джак? — Това със сигурност не беше неутрална територия.
— Да — призна тя.
— Много бързо ми намери заместник — гласеше коментарът му.
Марта се замисли над думите му.
— Не гледам на нещата така. Джак не е ничий заместник. Той е… нещо важно само по себе си.
— Да не би да твърдиш, че не го сравняваш с мен?
Думите «често» и «в негова полза» се стрелнаха в съзнанието на Марта, но се въздържа и нищо не каза.
— Опитвам се да не го правя — отвърна много по-внимателно. Достатъчно се бяха наранявали. Не искаше да го боли повече от необходимото. Майкъл наистина бе разбил мечтите иМ, беше смазал сърцето иМ и беше унищожил познатия иМ живот. Но ако трябваше да бъде честна пред себе си — умение, което преоткриваше и на което се радваше — този изход я бе освободил. Беше разменила съпруга си за изкуствени татуировки, приказни светлинки, дълбока, изпълнена с любов и силна връзка, загорели бедра, изтъркани джинси и чувство за собствената си стойност.
Двамата млъкнаха. Марта се приближи до чекмеджето, за да намери тирбушона. Погледна през прозореца към красивата градина. Беше тъмно, но на светлината на кухненския прозорец успя да различи пролетните цветя, нарцисите и минзухарите, които най-сетне бяха цъфнали — слънчевите жълти и люлякови цветове танцуваха красиво във въздуха. Градината изглеждаше изпълнена с щастие и покой.
Той проследи погледа иМ.
— Елайза ми каза за работата на Джак в Щатите.
— Кога успя! — Тя се подразни, но за щастие стоеше с гръб към него и той нямаше как да разбере, освен ако не я наблюдаваше внимателно. Само тогава можеше да забележи лекото повдигане на раменете, когато през гърба иМ премина напрегната тръпка. Реши за не казва на Майкъл за решението си да не води децата в чужбина. Не искаше той да разтълкува погрешно постъпката иМ. Не го правеше заради него, правеше го заради Матю и Мейси.
— Каза ми, че те е помолил да заминеш с него — продължи той. Марта се обърна. Остави чашата му с вино пред него и отпи голяма глътка от своята.
— Да, така е.
— Но ти си му отказала.
— Да.
Седяха мълчаливо един срещу друг. Марта не се сещаше за нищо, което искаше да каже или да чуе.
За разлика от нея обаче Майкъл явно искаше да каже нещо и искаше тя да го чуе:
— Марта, може би в момента съм много далеч от целта и ако е така, моля за извинение, но това означава ли, че за нас има някакъв шанс?
Тя не повярва на ушите си. Не разбираше.
— Какво искаш да кажеш?
Той има смелостта да я погледне право в лицето с блестящите си очи. С очите, в които се бе влюбила преди повече от десет години. С очите, които Мейси бе наследила.
— Не знаех, че все още съществува «ние» — каза. Гласът иМ издайнически потрепна в средата на изречението.
— Марта, «ние» винаги е съществувало — умолително каза той. — Ти, аз, Матю и Мейси.
Свят иМ се зави. Примигна силно, опитвайки се да прогони проклетите сълзи (на какво се дължаха?) и да се опита да се съсредоточи.
— А Елинор? — попила Марта. — Все още ли спиш с нея?
— Да.
— Това любовна връзка ли е?
— Престани да ме питаш. Марта. Виж, и двамата допуснахме ужасни грешки през последните шест месеца.
Това важеше ли и за нея?
— И двамата си казахме много ужасни неща.
Това беше истина.
— Но е съвсем ясно, че трябва да бъдем заедно, че сме по-щастливи заедно.
Така ли беше? Марта не знаеше. От толкова време чакаше това признание. Още откакто Майкъл беше затворил вратата зад гърба си през септември. Дали го бе обзела сантименталност, или двамата с Елинор просто се бяха скарали? Защо, след като беше чакала толкова дълго, внезапно не искаше да чуе това? Смяташе, че откакто я е напуснал, той изглежда по-щастлив, и в това имаше известна логика. Не искаше да чува, че цялата преживяна болка е била напразно.
— Смятах, че не ме искаш, но когато научих, че си отказала на Джак, осъзнах, че все още имам шанс.
