— Здрасти Аз. Какво правиш?
— Нищо особено. Мама и татко ще се погрижат за децата днес.
— Значи си млада, свободна и сама, късметлийка такава.
Думите се откъснаха от устата на Елайза, преди да успее да ги обмисли добре. Проблемът беше в това, че Марта иМ се бе обадила по средата на много отговорна среща за цветовете и обработката на едно много важно видео. Не можеше да се очаква Елайза да постави разпадащия се брак на сестра си начело в списъка си, нали? Естествено, Марта не искаше да бъде млада, свободна и сама, така че изобщо не се чувстваше късметлийка. Елайза искаше да вземе обратно думите си, обаче нямаше как. Напоследък сестра иМ беше станала прекалено чувствителна. Липсваше иМ спокойната Марта, на която можеше да разчита в миналото.
— Току-що говорих с мама и децата явно са добре и без мен — каза Марта. Гласът иМ звучеше измъчено и някак насила, сякаш се опитваше да изрече думите още преди да ги е обмислила.
— Ами това е добре, нали? — попита Елайза. И наистина така смяташе, обаче усещаше, че сестра иМ е на друго мнение.
— Не съвсем — промърмори Марта.
— Защо, мила? — Елайза направи знак на шефката си, че трябва да излезе с телефона от стаята. Тя нетърпеливо иМ махна с ръка. Все пак ставаше дума за развод, не за смъртен случай. Въпреки това не побърза да свърши с разговора.
— Знам, че мама и татко се опитват да ми помогнат, като идват да гледат децата два пъти седмично. Наистина е много мило, че ми предложиха да ги гледат тази вечер, обаче… — Тъничкото балонче на щастието, което Марта надуваше, като си тръгна от една скучна изложба, изяде една кифла и купи тиква, се беше спукало. За няколко минути животът иМ се бе сторил поносим. Само че внезапно отново се почувства самотна и нещастна. Слънцето избра точно този момент да се скрие зад облак. Марта потрепери. — Никой няма нужда от мен. Не мога да накарам Матю да яде пилето с кожичката, за нищо не ставам.
Само след няколко думи щеше да се разплаче. Фактът, че децата се чувстваха щастливи в нейно отсъствие, всъщност говореше добре за нея. Тя искаше да бъдат спокойни и уверени пред други хора. В крайна сметка не ги беше изоставила на някоя гара с провесена през шията табела, бяха с дядо си и с баба си. Само че никога не се бе чувствала толкова самотна и потисната.
— Какво? — Елайза се обърка. Тя използваше най-различни критерии, за да преценява успехите или неуспехите си като личност. Постиженията иМ на работата, наличието на връзка, която я прави щастлива, дали си бе спомнила да прати на родителите си поздравителна картичка за годишнината от сватбата им — обаче да накараш Матю да яде пилешкото заедно с кожичката определено беше нещо ново за нея. — Виж, ще поговорим за това, когато се прибера. Трябва да тръгвам, шефката ми ме вика. — Елайза се чувстваше ужасно, задето има работа.
— Да, добре. И без друго парите ми свършват. — Марта отчаяно се опитваше да преглътне риданията си. Сестра иМ го долавяше по гласа иМ.
— Парите ти ли? Откъде се обаждаш?
— От телефонна кабина на Каледониън Роуд.
— От телефонна кабина ли? — Ама че странно! — Нямаш ли мобилен.
— Не, Майкъл имаше.
Замълчаха. Елайза се бореше с желанието да изстреля: «Е, на теб това не ти върши особена работа, нали?», а Марта се бореше със сълзите си.
— Е, сега, когато си само момиче в града, ще трябва да си купиш мобилен телефон. Много е важно — пошегува се Елайза.
— Не искам да съм само момиче в града. — Нуждите и желанията на Марта бяха съвсем скромни. Искаше спретнат, топъл и безопасен дом. Нещо, което би трябвало да е гарантирано за човек с нейния произход, възраст и обществено положение. Искаше децата иМ да са здрави, щастливи и да не се държат като хулигани на детската площадка. Искаше съпругът иМ да има приличен доход, но — и това беше най-важното нещо за нея — да го печели с работа, която му допада. Искаше родителите иМ спокойно да доживеят до дълбоки старини. Искаше да не забравя рождените дни на приятелите си. Не желаеше да се развежда. Не искаше, когато стане на петдесет и пет години, сама да обикаля парковете.
Не искаше да е само момиче, което вилнее из града.
— Знам, Марта — решително заяви Елайза. — Обаче това е истината. Независимо дали ти харесва.
18.
