А като се замисли за жените, с които се бе сближила в родилния дом, три от тях бяха от семейства на разведени родители. Марта беше сигурна, че ако се обади на която и да е от тях и сподели проблемите си, те ще иМ окажат подкрепа. Може и да беше първата от връстничките си, която се развежда, обаче със сигурност не беше първата разведена жена на света. От нищо не следваше, че разведените родители са по-лоши от онези, които остават заедно, или пък че има по-голяма вероятност децата им да имат проблеми. Познаваше много емоционално увредени и неподготвени за живота хора, които произлизаха от добри семейства. Майкъл беше безспорен пример.
Не че при Марта нещата щяха да завършат с развод.
Но ако станеше така.
Спомни си, че търси телефонна кабина, и попита един младеж къде е най-близкият телефон. От дребничкия му ръст заключи, че сигурно е на около дванайсет години, обаче пушеше и едното му ухо беше пробито. Той явно се поучуди, че тази лъскава мадама се нуждае от неговата помощ, но все пак я упъти учтиво, заеквайки смутено и изразявайки се граматически неправилно. Каза «мамка му» само веднъж.
Марта порови в чантата си. Винаги си носеше портмоне с дребни монети за телефон, за разни автомати и за бакшиши. Най-напред позвъни на майка си, за да провери дали децата са добре. Разбира се, че бяха добре.
Всъщност госпожа Евъргрийн нямаше особено желание да говори за децата.
— Много се забавляваме — увери тя дъщеря си. — Няма защо да се тревожиш и да бързаш да се прибираш. Двамата с баща ти ще им дадем да вечерят и ще ги изкъпем. Можем да останем до късно, ако искаш. Защо не поканиш някого на едно питие? Купи ли си нещо хубаво?
— Кифла с боровинки.
— Само това ли? Никакви дрехи или музики? — Майка иМ така и не научи да казва компактдискове.
— Не говориш с Елайза, не забравяй.
— Невинаги сте били толкова различни. Когато бяхте по-малки, и двете харесвахте еднакви неща — ти наистина подхождаше към всичко малко по-кротко, обаче и двете обичахте да си купувате записи и дрехи.
— Така ли? — Не си спомняше кога е била дете. Не си спомняше много неща от времето преди Майкъл. Като се замисли сега, смътно си спомни, че тогава си прекарваше доста добре. Забавляваше се.
— О, да. И двете обичахте шумната поп музика, дрехите, грима и момчетата. — Госпожа Евъргрийн се опита в гласа иМ да прозвучи неодобрение, но не успя. Всъщност едни от най-щастливите години от живота иМ бяха, когато момичетата иМ постепенно се превръщаха в жени. Бяха толкова жизнерадостни и изпълнени с надежда, все бъбреха, клюкарстваха, забавляваха се. Трудно иМ бе да ги гледа как остаряват. Марта — такова разочарована, а Елайза — толкова неспокойна.
— Не си ли спомняш?
— Не, не съвсем ясно — призна Марта.
— Всяка събота трите ходехме да пазаруваме, за да ви купим дрехи за срещите ви с момчета същата вечер.
— Наистина ли?
Изведнъж си спомни как двете с Елайза часове наред мъкнеха майка си по безброй тесни пробни в магазините.
— Как изглеждам? — питаха те.
— Прелестно — незабавно изстрелваше госпожа Евъргрийн (и наистина го мислеше).
— Не, не е вярно, коремът ми стърчи!
— Тази рокля ми скъсява краката!
— Тъпо е! — Това беше най-тежката присъда.
— Боже, бяхме ужасни! — въздъхна Марта, като си спомни колко неблагодарни са били.
— Не, бяхте си съвсем нормални момичета. Често бяхте дори забавни.
Тогава наистина много се смееха. Смееха се по време на разказите за ужасни срещи, смееха се на новите танци, смееха се на упоритите новоизпечени ухажори, смееха се на късите разкроени поли и на дългите гащи.
Марта се освободи от тези мисли и се върна към по-нещастното си минало.
— Не забравяй, че Мейси има нужда…
—… да иМ разтъркам гърдичките след баня. Няма да забравя.
— А Матю понякога е много капризен. Пилешкото бутче е в хладилника, обаче ще го изяде само ако махнеш количката и го нарежеш на парченца.
— О, не, Марта, днес на обяд много щеше да се зарадваш. Матю се нахвърли на бутчето заедно с баща ти. Изяде всичко заедно с кожата. Много обича да се прави на мъж. Пилето е изядено. Смятам да им приготвя макарони за чая.
— А Мейси?
— За нея също, ще иМ ги нарежа на ситно. Не се тревожи, не забравяй, че съм го правила и преди — весело додаде госпожа Евъргрийн. Явно беше в стихията си. Обожаваше да бъде с децата, но още по-силно искаше нещо, което Марта може би не бе осъзнала съвсем ясно — да помогне на дъщеря си, да иМ даде възможност да се откъсне.
Марта я увери, че ще се прибере за къпането, и затвори. Погледна през зацапаното стъкло на телефонната кабина. Учениците бяха изчезнали, не виждаше и младите майки — сега по улицата усмихнати вървяха десетки двойки. Изпита към тях нещо като омраза. Имаше и много пенсионери с изморен вид, които просто се разхождаха. Забеляза, че носят големи пазарски чанти, но всъщност купуват само едно-две неща. Консерва с котешка храна, четвърт шунка, съвсем малка глава карфиол. Така на следващия ден щеше да се наложи да излязат отново и да купят нещо друго. Допускаше, че така си създават занимания.
Боже, а тя с кого щеше да остарее?
Позвъни на сестра си:
— Елайза, аз съм.
