— Добре — съгласи се Елайза и веднага се пооживи. — Обаче преди това имам изненада за теб.
Излезе от стаята и Марта я чу как пухти, докато мести нещо в коридора. Сплете пръсти и се помоли да не е кученце.
Елайза се върна с голяма кутия в ръце.
— Направи малко място.
— Компютър? — попита Марта, без дори да направи опит да прикрие отвращението си.
— Не е просто компютър, а ключът към твоя колан на целомъдрието, прекрасна девице.
— Какво?
— Нямаш мобилен телефон, така че няма как да получаваш съобщения. Нямаш компютър, така че нямаш и имейл. Как възнамеряваш да флиртуваш през двайсет и първи век?
— Изобщо не възнамерявам да флиртувам.
— Ужасно пораженческо отношение — скастри я Елайза авторитетно и за миг Марта се почувства като по-малката сестра. — Ето, вземи. — Елайза иМ подхвърли една по-малка кутия. Беше мобилен телефон.
Нужни им бяха четири часа и половина да нагласят системата. Нито една от тях не би могла да включи в автобиографията си «умение за разчитане на инструкции», но и двете изпитаха огромно задоволство, когато компютърът проработи и на екрана му започнаха да се появяват малките иконки.
Елайза беше на седмото небе. Компютърът и телефонът бяха най-скъпите подаръци, които бе правила, и да бъде щедра много иМ допадна. Марта категорично оказваше да приеме какъвто и да е наем, затова за пръв път след пристигането си в Лондон сестра иМ се видя с малко пари.
— За какво може да ни послужи това? — все още се чудеше Марта.
— На всяка цена трябва да имаш достъп до интернет.
— Защо?
— Защото е много самотно да живееш в тъмните векове.
Марта изглеждаше угрижена и предпазлива.
— Електронната поща е много забавна — окуражи я сестра иМ.
Тя все още не беше убедена. Боеше се, че имейлът може да се окаже като телефонния иМ секретар — поредното напомняне, че никой не се интересува от нея.
Елайза сякаш прочете мислите иМ и я утеши:
— Най-малкото можеш да пазаруваш по интернет.
Ноември
19.
Мейси щеше да стане на годинка в средата на ноември. Марта си беше поставила за цел да накара Майкъл да се върне у дома на време, за да види как дъщеря му духа свещичката на тортата. Разполагаше с още десет дни, за да успее. Тази глупост със сигурност нямаше да продължи повече. Наистина ли? Не беше сигурна.
След като бе плиснала виното в лицето на Майкъл, двамата се бяха срещали само в присъствието на децата. Майкъл ги използваше като щит, за да избягва всякакви мъчителни въпроси и разговори, затова тя нямаше никаква представа какво е мнението му за положението в момента. Главата я болеше от ударите в невидимата стена, която се бе издигнала помежду им. Само да имаше смелостта да признае, че ужасно иМ беше омръзнало от лицемерното му мърморене: «Не пред децата, Марта, ще поговорим по-късно». По-късно ли? Кога беше това скапано «по-късно»? Вече всичко започваше ужасно да иМ намирисва на «твърде късно».
Посещенията му при децата бяха крайно незадоволителни. Често закъсняваше и бързаше да си тръгне. Извинението му неизменно бе едно и също: бил изморен, бил много зает в работата. По някакъв начин Майкъл успяваше да поддържа психологическото превъзходство. Непрекъснато твърдеше, че тя е истерична и че с нея не може да се говори. Което беше истина и точно затова беше грубо от негова страна да изтъква този факт.
Марта беше безпомощна, гневна и объркана — което лесно се превръщаше в истерия. Мяташе се от сълзите към укорите и към яростта, сякаш беше девойка в пубертета преди началото на цикъла си в навечерието на изпит. Въпреки чувствата си не съжаляваше за постъпката си.
Според Майкъл това беше доказателство за истеричността иМ.
Според Елайза беше признак, че постига напредък.
Марта не знаеше какво е.
— Виждам, че си си купила компютър — отбеляза той тази вечер. Двамата стояха в кухнята, но за да разбере, че си е купила компютър, би трябвало да е влизал в трапезарията. В момента Марта не канеше гости на вечеря, а семейството бе свикнало да се храни в кухнята — беше по-уютно, така че компютърът беше поставен в трапезарията. Елайза предложи да го сложат в кабинета на Майкъл, обаче Марта не искаше и да чуе. Тя пазеше кабинета непокътнат като някакво светилище, въпреки че да бърше праха от стотината колички беше доста досадно. Ето защо фактът, че се подразни, задето Майкъл си е врял носа из къщата, беше поредното противоречие. Което беше глупаво, разбира се. В крайна сметка това все още беше домът на Майкъл, техният дом, и тя искаше да е така.
Просто напоследък иМ се струваше по-скоро неин, отколкото техен.
Разбира се, той можеше да влиза, където си поиска, включително и в трапезарията. В крайна сметка Марта нямаше тайни.
Освен купчината пране, което чакаше да го изглади и което — за късмет — набързо бе прибрала в трапезарията. Малко се позасрами, че Майкъл щеше да разбере, че е изостанала с гладенето. Докато той живееше у дома, никога не бе занемарявала така домакинската работа, но напоследък гладенето престана да иМ се струва толкова важно. Марта се смути. Не искаше той да вижда недостатъци у нея.
Внезапно обаче присъствието му иМ се стори някак натрапено.
