Елайза се прибра след девет, което не беше късно, като се има предвид, че беше работила върху окончателния монтаж на видеоклипа на един относително известен състав. Обикновено групите пристигаха в монтажната около единайсет вечерта, а след това настояваха да си поръчат храна, алкохол и наркотици. Понякога истинската работа дори не започваше преди един през нощта. А много често окончателното одобрение се получаваше едва на зазоряване. Тъй като беше най-новият член на екипа, тя винаги трябваше да остава до горчивия край. Понякога иМ се струваше, че най-важната страна на работата иМ е в края на сеанса да натовари на таксита членовете на групата възможно най-дискретно. Само че музикантите от тази група бяха професионалисти. Пристигнаха в студиото в два следобед, както се бяха уговорили, нямаше никакви изненади от страна на редакторите при обработката на материала, нито пък желания от страна на групата за промени в последния момент. Клипът стана много готин. Елайза беше горда, че има участие в изработването му, макар и съвсем скромно. Към седем и половина всичко беше подписано, подпечатано и доставено и макар тя също да бе поканена за едно напълно заслужено питае, отклони поканата. Трябваше да се отбие набързо на Тотнъм Корт Роуд, а след това искаше да се прибере у дома по възможно най-бързия начин.
Тревожеше се за Марта — още от разговора им за пилешките кожички.
Проклетият Майкъл!
Когато Елайза се прибра, децата вече спяха, а родителите им си бяха тръгнали.
— Къде са мама и татко. Уплаши ли ги?
Марта поне прояви приличието да изглежда донякъде виновна и изобретателна.
— Изглежда, не изразих признателността си толкова красноречиво, колкото би трябвало.
Всъщност Марта се чувстваше ужасно безполезна. Господин Евъргрийн беше поправил течащото кранче в килера на долния етаж. Освен това беше сменил две крушки и беше поставил етажерка в стаята на Матю. Очевидно искаше да покаже неспособността на Майкъл да се справя с ремонтите у дома, което обиди Марта. Освен победата с пилето, майка иМ бе имала време да зареди хладилника, бюфета и фризера. Беше почистила с прахосмукачка и беше сменила чаршафите. Наистина откакто Майкъл си беше тръгнал, Марта малко беше позанемарила къщата. Преди къщата иМ изглеждаше като извадена от списание, а сега приличаше на кочина.
Марта наистина не виждаше смисъл да разтребва, защото къщата като че ли сама се разхвърляше още на следващия ден. Преди за нея беше въпрос на принцип играчките на децата да бъдат прибрани до една преди седем вечерта. Същото важеше и за дрехите, които съхнеха по радиаторите през деня. (Майкъл мразеше да вижда подобни неща, струваше му се като в работническо жилище. Защо имаш сушилня, след като сушиш дрехите по радиаторите?) Сега играчките се търкаляха по подовете през цялото време и Марта с учудване си даде сметка колко много време иМ спестява това. Не го използваше, за да сгъва чорапи или да реже зеленчуци, както правеше, докато Майкъл живееше у дома. Сега предпочиташе да гледа сериали и да чете списания. Донякъде я утешаваше фактът, че животът на героите беше по-объркан от нейния. Не помнеше кога за последен път бе бърсала хладилника отвътре. Днешната намеса на майка иМ я накара да се почувства безполезна и разобличена. Беше една провалена домакиня.
— Можеха да ме дочакат да се видим — малко нацупено отбеляза Елайза.
Марта реши да не иМ споменава, че е оставила родителите си с впечатлението, че сестра иМ ще се прибере много късно, смени темата:
— Търсиха те по телефона.
— Кой?
— Хюбърт.
— А, да, запознахме се на вечерята у твоята приятелка Клоуи през уикенда. Бях пияна, затова му дадох телефона си — въздъхна Елайза.
— Ами обади му се.
Тя се подчини. Вече започваше да губи интерес към търсенето на господин Пенсионно осигуряване, обаче усещаше, че трябва да продължи да го прави — понеже какво друго иМ оставаше?
— Здрасти, Хюбърт, обажда се Елайза Евъргрийн.
— Елайза. Радвам се да те чуя. Как си?
— Ами, добре съм. — Елайза не се стараеше да бъде интересна.
— Чудесно. И аз съм добре. Всъщност днес ми се случи нещо доста забавно.
Дъра-бъра. Тя се съмняваше, че нещо наистина забавно може да се случи на човек на име Хюбърт, затова престана да го слуша.
Включи се само, когато го чу да казва:
— Трябва пак да се видим.
— Защо не.
Точно от това насърчение се нуждаеше той:
— Ако искаш, може да дойда с велосипеда да пием чай.
Чай ли! Боже, щеше да приеме среща с Мечока Рупърт[12].
— Чудесно — отвърна тя с престорено въодушевление.
За щастие, Мечока Рупърт не беше особено чувствителен по отношение на нюансите в един разговор. Той живееше в свят, където срещата на чай наистина беше страхотна идея. Елайза определи датата и часа и затвори. Изглеждаше унила. Чаят беше толкова евтин. Той дори не се опитваше да я впечатли. Може и да беше на тридесет години и да не бе женен, обаче беше мъж, който се интересуваше само от себе си.
— Мама остави гювеч с говеждо. Искаш ли да сервирам? — предложи Марта, опитвайки се да повдигне духа иМ.
