Усмивката на Майкъл се опитваше да прикрие факта, че той е съвсем смазан. Издаваха го само бръчките: ъгълчетата на устата му — когато беше изморен, те някак си се скупчваха като притоците на река. Марта едновременно му съчувстваше и се дразнеше. Състояние, което човек може да постигне само след стабилна, положителна и дългогодишна връзка. Връзка, която бе съвсем мъничко… «скучна», каза си Марта. Но побърза да замени думата със «сигурна». Наистина съчувстваше на Майкъл, че е уморен. Той работеше много, както трябваше да правят всички големи бизнесмени, и вършеше всякакви важни неща за «Стандарт Ойл», само дето тя не знаеше точно какви. Обаче въпреки всичко днес беше петък. А петък означаваше секс. Дори и след десет години брак петък означаваше секс. Майкъл несъмнено разбираше това.
И го искаше.
Сякаш четеше мислите иМ, когато поспря на вратата и добави:
— И за двама ни ще е добре да си легнем по-рано.
Отново иМ се усмихна, този път искрено и подканящо.
Тялото на Марта откликна: стомахът иМ се сви в отговор на онази част от нея, която му съчувстваше, задето непрекъснато бе уморен, и разбираше всепоглъщащата му амбиция. А топлината, която почувства между краката си, се дължеше на факта, че друга част от нея не само уважаваше енергията му, но и се бе омъжила за него заради нея. Онази част от Марта, която се дразнеше, че умората на Майкъл го бе направила мълчалив през цялата вечер в крайна сметка и тя бе изморена, децата се бяха държали ужасно, само че въпреки това бе бъбрила с него по време на вечерята (всъщност без да млъква) — я накара да промърмори:
— Ще дочета главата и идвам.
Щом Майкъл излезе от стаята, Марта съжали, че се бе намусила. Не беше проява на признателност от нейна страна, а трябваше да му бъде признателна.
Почти всеки ден си припомняше нещата, които бяха божи дар в живота иМ. Навикът иМ се дължеше на факта, че произлизаше от долните слоеве на средната класа. Като дете бе признателна, че не се е родила в Африка (нямат храна), куче (няма душа), старица (напикава се) или в семейство Джонсън от другия край на улицата (нямаха велосипеди «Ралей»). Сега Марта се опиташе да мисли за нещата, които има (много), а не за онези, които иМ липсваха (нищо, което си струва да се спомене).
Днес например бе имала прекрасен ден. Много любезно от страна на майка иМ, че се бе съгласила да гледа децата. Марта се опита да не мисли за опаковките от шоколадови десертчета, които бе видяла в кошчето за отпадъци, и вместо това се съсредоточи върху факта, че косата иМ бе подстригана перфектно. И макар да се подразни, понеже от сервиза се бяха обадили да съобщят, че ремонтът на рейндж роувъра ще отнеме повече време от очакваното и колата няма да е готова преди края на седмицата, тя се чувстваше щастлива, че изобщо имат рейндж роувър. Не можеше да се отърве от мисълта, че това бе изключително скъп автомобил и може би повече щеше да подхожда някому другиму. Даваше си сметка, че на трийсет и две години е по-заможна от родителите си при пенсионирания им. Всячески се опитваше да бъде признателна за охолния си живот, макар че всъщност изпитваше известно неудобство — просто още нещо, за което да се чувства виновна.
Какво друго беше божи дар? Изражението на Матю, когато се върна от фризьорския салон. Марта много се зарадва, когато той се втурна в коридора и се притисна към краката иМ. Вкопчи се за полата иМ и целуна чорапогащника иМ. Нетърпеливите му и неопитни целувки я бяха трогнали. Хареса иМ дори, че се бе провикнал:
— Уф, мамо, краката ти боцкат! — защото така иМ напомни, че трябва да си направи кола маска. Трябваше да си запише час, рядко се занемаряваше.
— Обикновено Матю не ме посреща толкова възторжено — отбеляза тя пред майка си. Надяваше се думите иМ да не са прозвучали като обвинение, че майка иМ се е държала зле с детето — не това имаше предвид.
— Скъпа, обикновено няма възможност да усети липсата ти, защото никога не го оставяш сам достатъчно дълго — делово отвърна госпожа Евъргрийн.
Марта не разбираше как е възможно това да е причината, обаче се почувства леко наказана. Майка иМ несъмнено ценеше всеотдайността на Марта към децата иМ и се гордееше с нея. В крайна сметка точно така се бе държала самата госпожа Евъргрийн с Марта и с Елайза.
Защо всички неща, които определяше като божи дар, бяха съпроводени с… ами с мъчителното усещане, че… Усети как мисълта се разпада в съзнанието иМ. Стана и си наля още половин чаша бяло вино. Не пиеше много. Не близваше концентрати (твърде силни) или червено вино (боядисваше зъбите). Чаша и половина бяло вино през вечер — позволяваше си само толкова, защото повече би било неразумно, когато човек трябва да се грижи за децата и за къщата си. Днес дръзна да изпие половин чаша повече. Все пак беше петък.
