Адел Паркс полностью

Божи дарове. Освен че се нуждаеха от очила и че един от тях нарани пръста на крака си, родителите на Марта се радваха на прекрасно здраве (да чукнем на дърво). А и бяха толкова нормални. Тя изпитваше съжаление към приятелите си, които имаха невротични, алкохолизирани или досадни родители. Нейните бяха приятни хора, изобщо не се натрапваха, не я притесняваха с проблемите си. Елайза, сестра иМ, също бе истинско съкровище. Наистина, на нея не можеше да се разчита да забавлява гостите по време на вечеря често умишлено ги шокираше, винаги закъсняваше, не умееше да пести или да избира мъжете си, освен това никога нищо не правеше мирно и кротко, но въпреки това дори само мисълта за Елайза извика усмивка на устните на Марта. Че за какво друго бяха по-малките сестри, ако не за да ти напомнят от време на време какво означава да сгазиш лука? Тя винаги бе смятала, че съдбата на Елайза е да бъде по-бляскава от сестра си (и поради това да създава повече проблеми). В крайна сметка нея бяха нарекли Марта (име, което напомня за скромност, за порядъчност в стил XIX век, за добрата домакиня от Библията), а сестра иМ носеше името Елайза, което бе по-одухотворено, страстно и истинско име, с което да съобразяваш живота си. Господин и госпожа Евъргрийн бяха виновни, че момичетата им биха станали такива. Марта често се питаше колко ли по-различен би бил животът иМ, ако се казваше Елайза.

Освен това имаше Майкъл. Той до такава степен се бе превърнал в част от нея, че тя лесно забравяше факта, че той е същински божи дар. Най-важният божи дар. Без Майкъл нямаше да има Матю или Мейси. А без огромната заплата тя нямаше да има никакъв шанс да напусне работата си в държавното ведомство, за да отглежда децата. Двамата единодушно бяха решили, че за децата ще е най-добре тя изцяло да се посвети на тях, че никой не би могъл да ги отгледа и възпита по-добре от нея. А и работата почти не иМ липсваше.

Почти.

Може би иМ липсваше обсъждането на телевизионните предавания с момичетата сутрин, а също и последният петък от всеки месец, когато обядваха в «Пица Експрес» и винаги е страхотно се забавляваха. Понякога иМ липсваше купуването на костюми от «Джигсоу» и на обувки от «Л. К. Бенст», както и обяснението, че иМ трябват «за службата». Почти не и липсваше безобидното флиртуване с момчетата от счетоводството. Със сигурност не иМ липсваше четирийсет и пет минутното пътуване до работата всеки ден или пък даването на парична лепта за новородени бебета, рождени дни, при навършване на пълнолетие, сватбени подаръци за хора, които не познаваше.

Марта срещна Майкъл преди десет години, малко след като бе завършила образованието си и се бе преместила в Лондон на първата си работа. Запознаха се в една кръчма чрез приятел на приятел на приятел, както обикновено става, когато си млад и нямаш нищо против да се срещаш с хора. Марта забеляза Майкъл още щом прекрачи прага на кръчмата, защото беше облечен различно с тъмнозелени джинси и тъмносиво поло. Всички останали мъже в кръчмата носеха плътни памучни панталони и светлосини ризи. Не беше много висок и това иМ допадна, така не изглеждаше заплашителен. Имаше хубаво тяло, широки рамене и най-сладкото стегнато задниче на света. Най-хубавото у него беше тъмната му коса (толкова черна, че сякаш синееше) и искрящите му, усмихнати тъмносини очи. Майкъл не беше особено приказлив, не беше мъж, който с приказки ще вкара някоя жена в леглото. Чарът му се състоеше в това, че постигаше същото, като ги изслушваше.

Беше първият човек, който наистина я изслуша. Както трябва. Не иМ задаваше въпроси за нея, които неизбежно щяха да отведат дотам, че да разкаже някоя забавна история за себе си. Не нижеше безкрайни разкази за сексуалните си подвизи, за да я накара да ревнува, нито пък се хвалеше с някакви невероятно мъжествени прояви, за да я впечатли. Не я прекъсваше, докато говореше, и погледът му не обхождаше тялото иМ. Ако го накарат, скромно разказваше някои смешен анекдот, стеснително признаваше желанието си да пътешества по света и още по-честно признаваше амбицията си да стане президент на «Стандарт Ойл». Майкъл каза на Марта, че има най-красивата усмивка на света, което я насърчи да се усмихва по-често.