Учудващо много хора предложиха на Марта да наеме частен детектив, защото никой не разбираше причината съпругът иМ да я напусне. Всички бяха съгласни, че «не съм щастлив» не е достатъчно обяснение, за да изоставиш семейството си. Тя се изкушаваше. Щеше да изпита едва ли не облекчение, ако детективът иМ предадеше няколко черно-бели снимки, на които се вижда как Майкъл излиза от някакъв апартамент, на вратата на който стои задоволена и разрошена жена, притиснала халата си към своята пищна гръд. Марта искаше просто да разбере Майкъл, но в момента това беше невъзможно, защото тя не го познаваше. Вече не.
Тържеството по случай рождения ден беше чудесно. Имаше балони, сапунени мехури, награди, музика и смях. Нищо не липсваше. Майкъл го нямаше, обаче въпреки това нищо не липсваше.
След като си тръгна и последният гост, след като всички разкъсани опаковъчни хартии бяха натъпкани в два черни чувала, а изтощените Матю и Мейси бяха настанени в леглата им, Елайза и Марта свалиха обувките си и се приготвиха да се насладят на тишината.
— Зарежи миенето, нищо няма да им стане на чиниите — каза Марта, която наистина полагаше огромно усилие да се отпусне. С учудване установи, че това не е толкова трудно, колкото звучеше.
Елайза нямаше нужда да иМ се повтаря. Отдръпна се от мивката и се пресегна да вземе бутилка вино.
— Искаш ли една чаша?
— Да — кимна ентусиазирано Марта. — Мисля, че тържеството беше страхотно, нали?
— Да. Желе и сладолед по стените, чипс по пода и нито една здравословна храна пред погледа — точно така разбирам аз готиното тържество — пошегува се Елайза. — Имаше ли поне едно дете, което да не се разреве за нещо?
— Съмнявам се.
— Със сигурност нямаше.
Двете сестри се запътиха към дневната. Марта избра един компактдиск и го пъхна в уредбата. Били Холидей мелодично я споходи до стаята.
— Трябва да си купиш малко нови записи — отбеляза Елайза.
— Така ли? Тези не ти ли харесват?
— Не казвам подобно нещо. Това е класика, обаче ти само него въртиш.
— Всъщност не е вярно. Слушах го в университета, обаче не мога се сетя да съм го слушала през последните десет години.
— Наистина ли? — Сестра иМ си даде сметка, че показателният период от «десет години» трябва да е белег за времето преди Майкъл. С облекчение установи, че Марта успя да не спомене името му.
— В университета ти винаги имаше прекрасна музика — отбеляза Елайза.
— Нали? — Квартирата на Марта представляваше опияняваща смесица от романтика, очакване и възможности. По стените висяха безброй плакати от предрафаелово време и пощенски картички, които скриваха грозните тапети. Изображенията не бяха сред любимите на Елайза — твърде много прелестни девици, които се давеха, плачеха или просто чакаха своя рицар в лъскави доспехи. Обаче на Марта — безнадеждната романтичка, много иМ подхождаха. Грозният изтънял килим беше покрит с дрипава рогозка, купена от вехтошарски магазин. Марта изучаваше английско изкуство и история, затова стаята иМ винаги беше натъпкана с книги. Тя изпитваше огромно уважение към тях, а черните гръбчета на класическите произведения, издания на «Пенгуин», стояха като стражи по рафтовете и подредени по азбучен ред. На Елайза винаги иМ бе по-лесно да пуска книгите си на пода. В крайна сметка единственото неудобство бе да не се спънеш в тежките купчини, след като си изпил чаша-две повече.
— Марта, спомняш ли си колко харесваше онези грозни чаши в зелено и златисто?
— Много ги благодаря. Изобщо не бяха грозни — засмя се тя.
— И имаше отвратителна морава покривка за легло!
— Беше последен писък на модата! — защити се Марта през смях.
— Честно казано, навремето беше доста модерна.
Защо ли не прозвуча като комплимент? Елайза възнамеряваше да е комплимент. Това би зарадвало Марта.
— Тогава носеше къси поли и кубинки.
— И сака от рипсено кадифе — добави Марта.
— С кожени кръпки на лактите.
— Разнищени джинси втора ръка.
Двете сестри изпискаха, изненадани от спомена.
— Какво стана с…
— С мен ли?
— Щях да питам за кожената ти барета.
Млъкнаха. Уместният въпрос беше какво се е случило с Марта. Кога романтичната индивидуалистка се бе удавила сред гумени ръкавици и се бе задушила от препарата за мебели?
— Напоследък често се сещам за времето си в колежа — замислено изрече Марта. — Тогава за последен път бях съвършен егоист. Трябваше да мисля единствено за себе си. Вече никога няма да бъда в това положение.
— Е, поне не преди да навършиш петдесет.
Тя се засмя. И на двете «когато навършиш петдесет» им се струваше толкова далеч, все едно беше «никога».
— Не ме разбирай погрешно, не съжалявам за нищо. Не съжалявам, че се омъжих за Майкъл, и със сигурност не съжалявам, че родих децата. Просто би ми се искало да имам възможност да поставя себе си на първо място.
