— Невинаги е бил съвършен — призна тя и веднага изпита чувство на вина. Почувства се ужасно нелоялна и побърза да добави: — Всъщност никой не е. В брака трябва се правят компромиси.
Само че не си спомняше кога за последен път Майкъл е направил компромис с нещо.
Освен допълнителното място в гардероба и освобождението от купа дрехи за гладене имаше и други неща, които показваха, че Майкъл не е съвършен, поне не с нея и по отношение на нея. През последните няколко седмици се бе почувствала малко по-удобно, малко повече в хармония със себе си. Не непрекъснато. Доста време се държеше като Атила, вожда на хуните, и често се чувстваше като птицата с разбито сърце от «Лебедово езеро»! Почти бе парализирана от смразяващата самота, която се трупаше в тялото иМ. Чувстваше се малка, уязвима и съвсем сама. Но от време на време се проявяваше една по-уверена и по-силна Марта. Например, когато купи тиквата или когато за пръв път влезе в чатрума, или когато яде панирани рибени филенца и пържени картофки с чая — тогава се чувстваше наистина добре.
Всъщност доста добре.
Друг път обаче се чувстваше ужасно. Неописуемо противно. Съсипана.
— Ще срещнеш друг — увери я Елайза.
Марта рязко вдигна поглед. Изглеждаше ужасена.
— Не искам друг. Нима е възможно човек да мисли да срещне някой друг двайсет и четири часа, след като е говорил за евентуалния успех на проекта «Дисниленд»?
— Не, не веднага, разбира се — побърза да изрече сестра иМ. Искаше иМ се майка им да е тук. Елайза като че ли притежаваше дарбата да говори не каквото трябва.
— Божичко, Елайза, сигурно след малко ще ми кажеш, че трябва да се обличам в ярки цветове. В червено или в розово — ведри и весели цветове — и да мисля за хубави неща. Да се поглеждам в огледалото и да си повтарям, че съм чудесна.
— Чувала съм, че това помага.
Марта ядосано я изгледа и се надяваше гневното иМ изражение да е достатъчно, за да накара сестра иМ да замълчи.
Но не беше, защото Елайза продължи:
— Просто казвам, че в крайна сметка ще срещнеш друг мъж, ти си прекрасна и…
— Само че «Пепеляшка» не завършва с думите: «Те бяха щастливи за известно време, докато всеки не си намери нов партньор» — сряза я Марта.
— Така е, обаче «Пепеляшка» е просто приказка. В живота не става като в приказките. Нали не вярваш в стъклени пантофки — те може да се окажат смъртоносни. Или пък в кръстници вълшебници, или пък в това, че можеш да си избереш съпруга след три танца, или че трябва да се омъжиш девствена.
Марта си позволи да се усмихне на последния пример.
— Така е — каза тя и след това добави: — Обаче наистина вярвах, че е възможно да живееш с някого завинаги и щастливо.
Двете жени замълчаха за миг.
— Аз също — призна Елайза.
Отново мълчание.
— Все още съм убедена, че можеш да намериш човек, с когото винаги ще бъдеш щастлива — настоя Елайза.
— Какво, с две деца? — изненада се Марта.
— Най-добре ще е този тип да не може да има деца.
— А моето бреме? — притесни се тя.
— Не говори за това — мълчи, покажи дълбочина и бъди интересна. — Елайза се вгледа в очите на Марта. Беше им болезнено да се гледат. Марта се чувстваше толкова засрамена, така провалена. Сестра иМ се чувстваше нещастна заради нея.
— Само че Майкъл беше върхът на мечтите ми след Боди, Джон Траволта и Пол Йънг.
— За какво говориш?
— Исках само да бъда обичана. Толкова ли е трудно? Не съм толкова лоша, нали?
— Много си готина, мила.
— Тогава защо не се получи?
— Нали знаеш, живот…
— Отврат. — Марта отново въздъхна, но не можа да прогони налегналата я таза. — Елайза, с кого ще си говоря за най-различни неща? За глупости, например какво съм купила за чая? Или пък колко ми е взела чистачката, за да измие прозорците?
— С мен.
— Ами, ако акумулаторът ми падне, какво ще правя?
— Ще позвъниш на някой сервиз.
— Само че той е мъж, нето автомонтьорите не го лъжат.
— Тогава стани член на някой автомобилен клуб.
— Ами дните за спортуване?
— Наистина ли смяташ, че той ще има време за такива неща.
— Не, обаче… А на кого ще показвам рисунките на Матю?
— На мен, както винаги.
— Така е — съгласи се Марта.
Пое дълбоко въздух и се замисли за Матю и за Мейси.
Представи си ги на люлките в парка. Пухкави и със зачервени бузки. Увити като пашкули в дрешките, усмихнати, засмени, ръкомахащи. Двете иМ деца бяха огромна отговорност. Само че тя винаги бе смятала, че тази отговорност е нещо хубаво.
Те я обичаха, имаха нужда от нея, разчитаха на нея. Нямаше време за самосъжаление или за себичност. Дори да иМ се искаше да се хвърли на леглото и да се зарови в завивката (съвсем буквално), това не бе възможност. Плачът в едно кафене с нездравословна храна също не беше.
