— Те са и негови деца. Направил го е за тях и за себе си, не заради теб. — Елайза се зае с яйцата. Марта се изкуши дали да не си поръча още една порция. — Кога за последен път те е питал как си?
— Не ставай глупава, постоянно ме пита. — Пресегна се и взе една наденичка от чинията на Елайза. Откъде извираше апетитът иМ?
— И е изслушвал отговора ти?
Марта замълча и Елайза прие това като отбягване на въпроса.
— Защо си толкова жестока към него? — попита Марта.
— Защото се държа отвратително с теб през последните няколко месеца. Беше направо невъобразимо себичен. Той е не толкова продукт на изгубеното поколение, колкото на поколението на егоистите. Освен това прояви мързел и безотговорност. Нарани те, а ти си ми сестра. Иде ми да му откъсна главата.
— Разбирам — рече Марта.
Двете жени замълчаха и се загледаха през прозореца. Както винаги Лондон беше много оживен. Уличното движение вече бе натоварено. Собствениците на кафенета стояха пред заведенията си, пушеха, преценяваха времето и се питаха дали да разпънат металните столове за обяд на открито. Улиците бяха пълни с пешеходци, които разхождаха кучетата си или бързаха нанякъде с децата си, със скутери, на кънки, на скейтбордове и на велосипеди. Всички бързаха.
Марта обичаше това време на годината, беше иМ любимото. Като дете си спомняше, че следваха едно след друго много вълнуващи събития. Средата на срока, Хелоуин, нощта на Гай Фокс, а неусетно идваше и Коледа. Есента все още събуждаше у нея вълнение. Обичаше студените щипещи дни. Шокиращо ясното кобалтовосиньо небе. Приятно иМ беше да се разхожда из парковете в Лондон, да подритва листата и да слуша как шумолят под краката иМ. Никога не се притесняваше, че може да стъпи на кучешки изпражнения. Когато изровеше някой лъскав и дебел кестен, той продължаваше да иМ се струва истинско съкровище. Харесваха иМ витрините, крещящо аранжирани с вещици, фойерверките. Харесваше иМ да лови с уста ябълката на Хелоуин, обичаше миризмата на пържен лук, бургери и хотдог, на дим и на изгорели фойерверки пет дни по-късно. За Марта есента беше сезонът на новото начало много повече, отколкото бе пролетта. Вероятно бе свързано с началото на новата учебна година. Есента изобилстваше от малки удоволствия. Малките удоволствия прерастваха в нещо много по-голямо. Всички те бяха удоволствия, които не зависят от Майкъл.
Елайза се пресегна през масата и стисна ръката на сестра си. Дали моментът беше подходящ? Може би Марта имаше нужда да го чуе.
— Знаеш ли, той не беше съвършен.
Думите увиснаха помежду им. Елайза чакаше да види дали не бе заложила бомба в отношенията им.
— Така ли смяташе? — въздъхна Марта. Странно как и двете започнаха да разговарят за Майкъл в минало време.
— А ти?
Отвори уста с намерението да каже «да», но думата така и не излезе от устата иМ. Толкова беше свикнала да възхвалява Майкъл и винаги да намира какво хубаво да каже за него. Да убеди всички включително и себе си колко е щастлива, че се е омъжила за него. Но така ли беше?
Вече десет години сипеше баналности: «Не бих могла да съм по-щастлива, той е всичко, за което съм мечтала и дори повече, той е толкова мил, толкова отговорен, толкова добър съпруг». И той беше наистина.
Само че много отдавна.
Опита се да си припомни последния път, когато Майкъл се бе държал като герой от филмите. Не можа да си спомни. Напоследък дори не иМ помагаше да пренесе торбите с покупките от колата до вкъщи. Винаги беше изморен и винаги му се спеше. Тя се държеше като супергерой — справяше се с безброй задачи, гневни изблици, задължения и критични ситуации.
Той вече не я караше да се чувства очарователна, а досадна. Понякога самата тя се отегчаваше от него. И двамата се бяха променили.
Тя вярваше в брака. Наистина вярваше и не бе очаквала да иМ бъде лесно. Нищо стойностно не беше лесно, но Марта бе уверена, че двамата ще успеят. Той иМ бе обещал да я обича и да бъде завинаги с нея, в добри и в лоши дни, болест и в здраве. А дори не им се бе случило нищо лошо. Две прекрасни деца, които просто поглъщаха времето и силите иМ — колко лошо бе това?
Марта винаги бе смятала, че амбициозният всъщност е Майкъл. Че той мрази провалите. Обаче не беше така, всъщност амбициозната бе тя. Тя мразеше факта, че бракът им не беше потръгнал. Напоследък иМ се искаше да му каже да се стегне, да направи повече усилие, да покаже, че има гръбнак.
Мразеше безгръбначността му.
Може би вече не го искаше до себе си?
Тя бе пожертвала много, за да осигури успеха на брака си. Изостави кариерата си и се съгласи да живее в Лондон, а всъщност предпочиташе да живее някъде в провинцията. И макар Майкъл да смяташе, че никой не жертва нищо, ако наистина е влюбен, според нея това бе незряла мисъл. Освен това намираше за незряла и неспособността му да прощава нейната умора и разсеяност, нейното безсилие и гняв. Никой не е волна птица. Трябва да си много повърхностен и глупав, за да си навлязъл в зрялата възраст, без да имаш белези от няколко битки.
Майкъл се бе оказал много по-обикновен, отколкото бе смятала. Чувстваше се измамена.
