Снощи, когато Майкъл бе поиска развод, имаше чувството, че сърцето иМ става на прах. Беше уплашена. Възможно бе — знаеше много такива примери — на мястото на сърцето иМ да се появи топка от мъчителен и болезнен скептицизъм, който с течение на годините щеше да нарасне заради безбройните несправедливости, които до този момент бе оставяла да се плъзгат по нея като вода по гърба на патица. Сега обаче се боеше, че ще стане злобна и извратена. Как би могла да отмине с безразличие, когато иМ върнат с петдесет пенса по-малко? Сега най-вероятно щеше да се втурне обратно в магазина, за да откъсне главата на лъжливото копеле. Може би щеше да се превърне в жена, която непрекъснато надува клаксона и прави неприличен жест, когато друг шофьор се намърда на мястото, за което търпеливо е чакала. Може би щеше да намрази регулировчиците, както правеха всички останали, вместо да ги защитава с думите: «Е, все някой трябва да върши и това».
Запита се дали някога отново ще има сили да бъде такова оптимистично настроена. Дали ще намери сили да покани досадните си съседи на питие? Дали няма да стане една от онези жени, които пускат безвкусни шеги на сватбите на свои приятелки. Нещо от сорта на това, че е хубаво, но според нейния опит не продължава дълго.
Не искаше да се изпълва с толкова горчивина.
Време беше да престане да се оплаква, да обвинява и да съжалява. Време беше отново да вземе живота си в ръце и да реши какво иска. Каква иска да бъде, къде нека да отиде и как иска да живее.
Марта щеше да се откаже. Нещо повече, щеше да бъде възможно най-изискана, снизходителна и щедра.
Щеше да продължи да живее.
Може би дори щеше да се окаже страхотно.
23.
Елайза имаше право — Марта наистина се почувства по-добре, след като започна да разговаря открито с приятелите си за раздялата си с Майкъл и за възможността, не, за вероятността за скорошен развод. Никой не злорадстваше, никой не въздъхна с облекчение, доволен, че Марта и Майкъл вече са запълнили статистическата квота за техния приятелски кръг. Никой не си помисли, че техния развод поставя останалите в безопасност. Марта почерпи увереност от факта, че приятелите им останаха точно толкова изумени от новината, колкото беше самата тя. Смятаха, че е възможно да се сдобрят, точно както бе смятала и Марта. Когато внимателно, но категорично им обясни, че това вече не е възможно, нито пък тя го иска, изявлението иМ бе прието с мълчание. Беше огромно облекчение да признаеш, че животът ти не е съвършен. Всъщност да признаеш, че животът ти е станал — какъв израз използваше Елайза? —
Внезапно си даде сметка, че е напълно свободна от тиранията на домакинската работа, от всякакви разписания, готварски книги, шишета с белина, фитнес зали, образователни книжки за развитието на децата и от очакванията на Майкъл.
Очаквания, на които винаги бе имала чувството, че не може да отговори.
Вече нямаше да организира разточителни вечери. Вместо това канеше приятелите си да пренощуват в дома иМ, когато бяха твърде уморени, за да шофират до вкъщи. Марта не си представяше, че подобен сценарий е възможен, докато живееше с Майкъл — никога не иМ бе хрумвала подобна идея. Постепенно стигна до извода, че е налудничаво да тича като луда и да бърше мръсни следи от пръсти нощем — те винаги се появяваха отново най-късно до осем и половина на следващата сутрин. Скоро откри, че след като децата са в леглата иМ е приятно просто да пъхне нещо в микровълновата фурна. Така миеше, пазаруваше и чистеше по-малко.
Имаше по-малко разправии, по-малко напрежение, притеснения и раздразнителност.
А обичта в къщата не беше по-малко, което я накара да се запита кога всъщност си бе отишла любовта. Явно много преди да си тръгне Майкъл.
Започна да си прави списъци с нещата, които се надяваше да постигне през следващите няколко дни. По този начин, ако останеше без работа и имаше опасност да започне да разсъждава върху случилото се — което неизбежно водеше до рев, — можеше да погледне списъка и да си намери някакво занимание. Понякога в списъка фигурираха съвсем незначителни задачи (да купи картички, да надпише картички, да купи марки, да изпрати картичките). Дори само да напише «да купя картички», вече иМ печелеше едно отмятане от списъка, а това беше признак, че тя сама се одобрява — нещо, в което имаше нужда да повярва.
Проблемът с това да цениш сам себе си е, че никой друг не може да го направи, макар че, честно казано, всички се опитваха. Приятелите и роднините иМ я учудваха с огромната подкрепа, която иМ оказваха. Обаждаха иМ се, разговаряха, изслушваха я, насърчаваха я и одобряваха, не казваха нищо, когато тя твърдеше, че като баща на децата иМ той заслужава уважението и доброто иМ отношение. Нито пък когато казваше, че ще го спипа и ще му отреже топките.
