Уличното куче, което лагерува пред портите на Ракъмови, я посреща почти винаги, но Агнес не се бои от него. То никога не й е давало повод да се страхува, никога дори не е излапвало към нея. Всеки път, когато тя минава край него, влачейки крака, бранейки се от ужасния вятър, който дърпа полите и чадърчето й, кучето й вдъхва увереност, помахвайки опашка, с дружелюбната си прозявка, че е приятелски настроено. Прилича й на неестествено голям къс неделно печено — тъмнокафяво и тумбесто, а очите му са по-дружелюбни от очите на което и да било живо същество, което познава. Наистина, веднъж изцапа обувките си в изпражненията му; тогава изпита отвращение към него, но не показа погнусата си, за да не засегне чувствата му — или пък да го предизвика да прояви злина. Един друг път го видя да ближе някаква част на тялото си, която беше яркочервена като одран пръст, само че не можа да разпознае органа, а предположи, че това е някакъв израстък, типичен за кучетата, естествено продължение на гръбнака или нещо подобно, което при това животно се е възпалило. Мина покрай него с неловка съчувствена усмивка.
Що се отнася до представителите на човешкия род, то Агнес много рядко се натъква на такива. Нотинг Хил наистина вече не е толкова затънтено място като преди, но е и още много далеч от това да се превърне в част от столичния град. Ако човек подбира внимателно улиците, по които минава, може да се съсредоточи върху задачата да мести краката си един след друг, без допълнителното предизвикателство, което представлява срещата с други пешеходци. Кенсингтън Парк Роуд е най-оживена, защото по нея минава омнибусът. Агнес винаги избягва тази улица, ако й е възможно.
Всяка сутрин успява да стигне малко по-надалеч. С всеки изминал ден силите й укрепват. Пет нови рокли са вече готови, а шестата скоро ще бъде завършена. Градината изглежда удивително добре, благодарение на Шиърс. А и Уилям постоянно е в толкова добро настроение, въпреки че (няма как Агнес да не го забележи), напоследък наистина изглежда някак по-възрастен, заради брадата и мустаците.
От деня, когато тя припадна за последен път, двамата не са закусвали заедно, но привикнаха да се срещат на масата за обяд. Според Агнес така е много по-сигурно. Освен това сутрешната разходка й осигурява добър апетит, така че не й се налага да се притеснява, задето чопли някое недоядено късче храна, докато Уилям поглъща своята порция и я пита дали се чувства добре.
Днес и двамата се хранят с еднаква наслада. Готвачката е надминала себе си с един невероятен желиран специалитет от свинско, шунка, варен език, гъби и колбас. Храната има извънредно елегантен външен вид и е толкова вкусна, че им се налага на два пъти да викат Лети обратно, за да им нареже още парчета.
— Чудя се какво ли е това — казва под нос Уилям, изчопляйки едно късче от желето.
— Парченце от шамфъстък, скъпи — отвръща Агнес, горда, че знае нещо, което не е известно на съпруга й.
— Виж ти — заявява той и за нейно удивление поднася лъскавата трошица към носа си и я подушва старателно. Напоследък е започнал да души всичко — новите растения в градината, лепилото за тапети, боята, салфетките, хартията за писма, собствените си пръсти, дори обикновената вода.
— Носът ми трябва да се превърне в най-чувствителния орган на тялото ми, скъпа — казва той обикновено и сетне се впуска в обяснения за почти недоловимата (но извънредно важна в парфюмерийния бизнес) разлика между едно цветно венчелистче и друго. Агнес е доволна, задето той е така твърдо решен да овладее по-фините подробности от професията си, още повече, че благодарение на нея те се сдобиха така бързо с предостатъчно средства за живот, но все пак се надява, че той няма да продължи да души всичко и по време на сезона, особено в смесена компания.
— О, казах ли ти? — обръща се Уилям към нея. — Довечера отивам да видя Великия Флатели.
— Той нещо общо с парфюми ли има, скъпи?
Уилям се подсмива.
— И така може да се каже.
После забива лъжицата дълбоко в сливовия пудинг и пояснява:
— Не, скъпа. Той е артист.
— Трябва ли да го познавам?
— Много се съмнявам. Явява се на сцената на мюзикхол „Лъмли“.
— О, разбирам.
Би трябвало с това разговорът да приключи, но Агнес е разяждана от съзнанието, че не е в крак с новостите. След минута добавя:
— „Лъмли“ си е същият като преди, нали?
— Какво имаш предвид, скъпа?
— Искам да кажа, заведението не се е… издигнало по някакъв начин?
— Да се е издигнало ли?
— Да е станало по-модно… на по-високо ниво… — думата „класа“ й убягва.
— Не, струва ми се, не. Предполагам, че ще бъда заобиколен от мъже с платнени каскети и беззъби жени.
— Е, ако това ти харесва… — отвръща Агнес и прави гримаса. — Приготвеният с лой пудинг е прекалено тежък за стомаха й, от желирания деликатес вече започва да я наболява жлъчката, но на едно малко парче от обедния сладкиш не може да се устои.
— Човек не може да живее само с висока култура — заявява мъдро Уилям.
