Вероятно съществуват някакви сложни механизми, поддържащи английската цивилизация в изправност, чието обслужване е работа на мъжете. Нищо не се случва от само себе си; дори обикновеният стенен часовник, ако бъде оставен на произвола на съдбата, спира. Обществото като цяло би спряло движението си напред, ако мъжете не смазваха постоянно неговия механизъм — така предполага Агнес. Те са тези, които го навиват, чоплят и поддържат.
Откъм входната врата се разнася звън. Ето го! Агнес си представя как Лети тича с лампа в ръка, надолу по прясно полираните стълби, как прекосява фоайето, застлано с новите килими, и отваря вратата на господаря. Толкова е тихо, че тя чува гласа на съпруга си, който отеква долу. Не можа да различи думите, но долавя тона и настроението му. Гласът на Уилям е жизнерадостен и авторитетен; трезвен е като свещеник. Сега двамата с Лети се качват по стълбите; Уилям казва:
— Веднага да си лягаш! Горкото момиче!
Явно няма да иска вечеря; и слава Богу, нали лакомата му жена изяде цялата сьомга!
Агнес не може да разбере на какво се държи тази промяна у него. Само преди няколко месеца завръщането му късно вечерта би било съпроводено от препъване и ругатни по стълбите. А какво да кажем за пристъпите на ярост, в които изпадаше всеки път, когато тя споменеше нещо за пари или за баща му? Всичко това изчезна напълно, сякаш не е било нищо повече от лош сън. Ракъм старши и Ракъм младши внезапно станаха неразделни, а тя, Агнес, вече не трябва да се лишава от нищо, и не й липсва нищо, освен здраве.
Тя чува стъпките му — почти ги чувства — когато той минава край вратата й. В това няма нищо необичайно; не са спали заедно от години. Всъщност страхът, че тази вечер той може да наруши негласното им споразумение и да влезе в стаята й я обзема за миг, мъчителен както винаги. Въпреки това трябва да признае, че напоследък той е много мил с нея — може да се каже дори, че никога не се е държал толкова очарователно. Допитва се до нея по всички въпроси, почти никога не казва нещо, което може да я наскърби, и вчера дори й каза, че не е необходимо вече да си шие сама роклите, след като шевната машина вече не й доставя удоволствие; че можела да си ги поръчва както преди.
Но за нея е полезно да ги шие сама, и тя го знае. Това дисциплинира съзнанието, поддържа гъвкавостта на пръстите, а не е толкова досадно като бродирането на гоблени. Но като става дума за гоблени — дали сега, когато разполагат с повече пари, ще може да си осигури помощница за бродирането на гоблена по картината на Ландсиър „Властелинът на долината“? Когато го завърши, ще изглежда страшно внушително, а й тежи от толкова време на съвестта, че не може да помисли за него, без веднага да се сети за най-тежките месеци от болестта си. По-голямата част от елена е завършена, както и по-интересните части от пейзажа; само че мисълта за многото планини и цялото това небе кара сърцето й да се свива. Не може ли някой друг да го довърши вместо нея? Някоя от шивачките, които пускат съобщения в дамските списания (ЕЛСПЕТ —
Да, утре ще попита Уилям.
Очите на Агнес смъдят от недоспиване. Взира се в светлата шарка, която очертава светлината от прозореца върху завивката й. Сенките на прозоречната рамка делят светлия правоъгълник на четири квадрата и внезапно й заприличват на християнски кръст. Дали това не е поличба? Дали Бог не е сърдит, задето даваше напътствия на работниците за тапетите? Но нали само говореше? Тя самата и пръст не е помръднала! А ако беше мълчала, щяха да поставят декоративния фриз на погрешна височина! Пък и тогава не се беше сетила, че е неделя!
Изнервена, тя се измъква от леглото и спуска завесите. Кръстът остава навън, а стаята потъва в пълен мрак. Мушва се обратно под пухената завивка, придърпва я до шията си и се опитва да си представи, че е отново в старата къща, че се е върнала във времето на невинното си детство. Поради отсъствието на видими доказателства за обратното, ще й е по-лесно да повярва, че нищо не се е променило от времето, когато спеше спокойно в семейния дом.
Но и в пълния мрак споменът й за старата къща е омърсен от действителността. Колкото и да се опитва, не може да се пренесе в детството — такова, каквото трябва да е било; не може да пропъди от спомените си лорд Ънуин и да го замести с истинския си баща. Всеки път, когато се опитва да си представи лицето на баща си, познатата снимка отказва да оживее, а вместо това пред нея се изправя силуетът на осиновителя й, мълчалив и присмехулно усмихнат.
Тя потиска уплашеното си изхлипване, придърпва една възглавница от другата страна на леглото, където е мястото на Уилям, и я притиска към гърдите си. Прегръща я здраво и заравя лице в ароматната ленена тъкан.
