Обзета от твърдо решение да намери чорапите и ръкавиците, тя се заема сериозно с търсенето им. Дори си слага шапката, за да подчертае твърдостта на намеренията си — да не би да бъде изкушена да се откаже. За своя радост открива торбите много скоро, поставени една върху друга в един шкаф. Но докато успее да ги издърпа, се вдига прах, и преди да успее да се овладее, тя започва да кашля, и кашля, и кашля, и кашля. Кашля, докато се отпуска на колене, по страните й потичат сълзи, треперещите й пръсти притискат носната кърпичка към устните й. После, когато пристъпът отминава, тя се отпуска в подножието на стълбите и започва да полюлява тялото си в опит да се успокои, вперила поглед в лъча светлина, проникващ през матовото стъкло на входната врата.
Госпожа Фокс не се счита за болна. По своя преценка тя е толкова здрава, колкото би могла да бъде всяка жена със слаби бели дробове по рождение. Освен това, като подхванахме темата за нейните слабости, тя не се счита и за грозна. Бог й е дал длъгнесто лице, но то й харесва такова, каквото е. Малко напомня на Дизраели, но с по-меки черти. Външността не й попречи да си намери съпруг, нали? А ако така и не си намери втори — е, един съпруг е напълно достатъчен. И за да се върнем на въпроса за здравословното състояние, вечно ухиленият и розовобузест Бърти беше този, комуто здравето изневери — не тя. Което доказва, че не клюкарките решават кой колко ще живее, а единствено Бог.
Поемайки си полека дъх, тя се изправя и се упътва към торбите. Взема по една във всяка ръка и проверява колко тежат. Еднакво. Емелин се упътва към външната врата, като спира само за миг, за да провери в огледалото дали косата й е в ред.
Някъде на изток, далеч от нея, Хенри Ракъм също кръстосва улиците. (Много ходене ви се събра днес! Не бихте могли да предвидите колко здравословно ще ви се отрази това постоянно вървене подир един или друг, нали?)
Хенри върви по една улица, по която не е минавал досега — виеща се, мрачна улица. Тук трябва да гледа къде стъпва, за да не се подхлъзне в изпражненията, трябва да следи изхода към всяка странична уличка, всеки вход, откъдето би могъл да бъде нападнат. Върви, стегнал мускули, решителността едва надделява над страха; може само да се надява (при тези обстоятелства няма право да се моли), че никой от познатите му не го е видял да потъва в този вонящ лабиринт.
Хенри знае през кои дни госпожа Фокс работи за Дружеството за спасение и през кои си е у дома; нейната програма е запечатана в съзнанието му, а според нея в понеделник тя е в почивка. Затова и избра днешния ден да дойде в Сейнт Джайлс — това е едно от местата, където тя би могла да прави своите обиколки. Потиска кашлицата, предизвикана от смрадта, и нагазва още по-надълбоко.
Само след няколко минути всякаква илюзия за почтеност изчезва; солидността и правите линии на Оксфорд Стрийт са невидими за окото и вече почти забравени, изтикани на заден план от кошмарния образ на упадъка — упадъка на самите улици, на порутените къщи от двете им страни, на плътта и духа на жалките им обитатели.
Наистина, казва си Хенри, тази част от града е като преддверие на ада, практически нещо като чакалня за екарисажа. Във вестниците пише, че тук се забелязва голямо подобрение в сравнение с петдесетте години на века, но как е възможно това да бъде истина? Той вече успя да забележи отрязана кучешка шава, гниеща в една канавка и червеите, плъзнали по оплезения й език; видя полуголи деца, които се замеряха с камъни, а изпитите им лица бяха разкривени от ярост и злорадство; видя безброй привидения от неопределим пол, които го следяха през изпочупените прозорци — с хлътнали очи и плът, почти толкова сива, колкото и дрипите, в които бяха облечени. Смущаващо голям брой от тях като че ли живееш под земята — в приземни етажи, до които се стигаше по тъмни стълбища, подобни на кладенци, а понякога и по разнебитени дървени стълби. Мокро пране, изпоцапано със сажди, висеше по въжета, опънати между прозорците; тук-там по някой дрипав чаршаф се вееше на вятъра като знаме, чиито отличителни белези са избелели кафеникави петна от кръв.
Хенри Ракъм е тук с една-единствена цел — да промени нещо. Той не може да се намеси така, както прави госпожа Фокс, но все пак може да предизвика някаква промяна.
