Агнес дъвче сладкиша си. Той също се оказва по-тежък, отколкото е очаквала, а освен това тя не може да пропъди дразнещото съмнение, че може да пропусне нещо.
— Ако ти… — Агнес се колебае. — Ако
— Разбира се, скъпа — той повдига парче от сладкиша към носа си и започва да души. — Касис, стафиди, портокалови корички, киснати в шери. Бадеми. Ким. Мускатово орехче… Ванилия — и се ухилва, сякаш очаква аплодисменти.
Агнес се усмихва вяло.
На по-малко от половин миля от дома на Ракъмови, госпожа Емелин Фокс, облечена за излизане, но все още в кухнята си, кашля в една гоена кърпичка. Днес времето не й понася; в атмосферата има нещо потискащо, което й докарва главоболия, а и гърдите я стягат. Но ще трябва да се постарае да се оправи до утре, за да не пропусне редовните обиколки на Дружеството за спасение.
Обмисля дали да не прескочи до дома на баща си, за да му войска някакво лекарство, но решава, че това само би го разтревожило. Освен това, кой знае какви спешни случаи трябва да обслужва, понесъл своята чанта с медикаменти и инструменти? Защото бащата на Емелин е доктор Джеймс Кърлоу, а той е много зает човек.
Вместо това тя взема едно прахче за храносмилане и отпива глътка какао, за да си оправи вкуса. Освен че убива вкуса на лекарството, какаото я сгрява — не само студените й ръце, в които държи чашата или скрития в корема чувствителен стомах, но и цялото й тяло. Всъщност внезапно й става прекалено топло; избилата по челото й пот щипе кожата й, чувства ръцете си спарени в тесните ръкави. Излиза припряно през кухненската врата в градината.
Къщата й е по-голяма от къщата на Хенри, градината също, макар да е по-занемарена от времената на разцвет, когато съпругът й по цял ден си намираше работа в нея. Бъртрам имаше ексцентрични вкусове и непрекъснато се опитваше да отглежда някакви екзотични зеленчуци за готвене, които връчваше на готвачката (в онези, дни разполагаха с готвачка). В градината все още растеше „черен корен“, полузадушен от бурени, имаше и няколко оцелели корена „козя брада“. Татко пращаше от време на време собствения си градинар, за да окоси най-избуялите бурени и да почисти павираната алея, за да има откъде да минава Емелин, но бурените вилнеят цяло лято, а през зимата само дебнат притихнали. Сега отново се връщат към живот с пищната си зеленина, а голямото, подобно на ковчег ограждение, в което Бърти отглеждаше чудовищно едра целина (как наричаше това растение — артишок?) — е затлачено от посивяла, изтощена пръст.
Бърти винаги се отнасяше с безразличие към всичко трайно и устойчиво — вълнуваше го само сензационното и преходното. Но беше добър човек все пак. Домът, в който живяха двамата, бе прекалено голям за нея сега, когато остана сама, но тя продължава да живее тук заради него — в негова памет. Той извърши толкова малко неща, достойни да бъдат запомнени, и никога не сподели някоя своя по-дълбока мисъл (ако изобщо е имал такива); за нея най-добрият начин да си припомня брака им беше да остане да живее в общия им дом.
Сега Емелин стои в градината с чашата какао в ръце, ветрецът охлажда трескавото й чело. Скоро ще се почувства по-добре. Не е болна. Трябваше снощи да отвори прозорците, да проветри къщата след неестествено горещия за сезона ден. Сама си докара това главоболие.
Тя допива остатъка от какаото. Животворното му въздействие вече се усеща, тя има чувството, че сетивата й се изострят. На какво ли се дължи това? Какаото сигурно има някаква скрита съставка, която влива в лениво течащата й кръв нещо обезболяващо или дори стимулиращо. По своя незабележим начин тя като че ли не се различава особено от жертвите на опиатите, които среща по време на работата си в Дружеството за спасение — постоянно замаяните жертви на морфина, които не могат да задържат вниманието си върху словото Христово в продължение на повече от две минути, зачервените им очи веднага започват да блуждаят. Тя се усмихва, отмята шава срещу ветреца, притиска ръба на чашата към брадичката си. Емелин Фокс, пристрастена към какаото. Започва да си представя собствения си образ на корицата на евтин криминален роман — маскирана престъпница, облечена в мъжки дрехи и с пелерина, която се измъква от полицията, като скача от покрив на покрив, а свръхчовешката й сила се дължи изцяло на злотворните зърна на какаото. Полицаите, останали на земята, протягат безпомощно късите си ръце към нея, зяпнали в гримаси на безсилен гняв. Единствено Бог може да я унищожи.
Тя отваря очи и потръпва. Потта под мишниците й е студена; гърбът й е влажен, по гръбнака й пробягват тръпки. Чувства в гърлото си драскане, което я кара да кашля непрекъснато. Но тя не иска да кашля — знае много добре как ще свърши това.
