Само минути след появата му към него се насочва някаква грозна жена на средна възраст, може би дори по-млада, навлякла пищна рокля по модата от епохата на Регентството, която обаче е цялата изпъстрена с кръпки. Тя не носи нито шапка, нито шал, а приветствената й усмивка разкрива всички зъби, които са й останали — може би е проститутка?
— Ще отделите ли няколко пенита за една нещастница, сър?
Значи е просякиня.
— За храна ли ти трябват? — пита Хенри, защото се бои да не го вземат за наивник. Копнее да прояви щедрост, но му се струва, че дъхът й мирише на алкохол.
— Вий го казахте, сър. Да хапна нещо. Умирам от глад, от вчера нищичко не съм яла.
Очите й грейват алчно, тя започва да кърши подпухналите си ръце.
— Ако искаш… — той се колебае, съпротивлява се срещу хищния й поглед, който теши душата му както птица тлъст червей. — Да те заведа на едно място, където продават разни неща за ядене? Ще ти купя всичко, което поискаш.
— О, не, сър — възкликва тя, видимо възмутена. — Че къде ще иде доброто ми име? Аз държа на него, деца имам.
— Деца ли? — през ум не му е минало, че тя може да има деца — няма нищо общо със закръглените майки с гладки лица, които е свикнал да вижда в църквата.
— Пет дечица, сър — уверява го тя, протегнала ръце, сякаш всеки момент ще сграбчи ръкава му. — Пет; двечки са ми още съвсем бебета, и ’се реват, пък мъжът ми ги не трае, сър, щото трябва да си почива. Почва да ги бие, сър, както са си в креватчетата, докато млъкнат. Та си мисля, сър, щото сте мил човек, ако дадете някое пени, да си купя „Майчина отмора“ от аптекаря, от нея спят като ангелчета.
Хенри вече е пъхнал ръка в джоба си, когато осъзнава ужаса на чутото.
— Но… но… трябва да убедиш мъжа си, че не бива да бие децата! — заявява той. — Може да се случи ужасно нещастие…
— Така е, сър, ’ма и той е толкоз капнал, нали се блъска по цял ден, иска да поспи през нощта, а бебетата са толкоз ревливи, нали ви казвам, едното млъкне, пък ревне другото — тежко е, сър, пък са ми шест.
— Шест ли? Нали току-що каза пет?
— Шест са, сър, ма едното е толкоз кротичко, се едно, че го няма.
Двамата изпадат в странна безизходица насред мръсната улица. Той стиска монетата в дланта си и се колебае. Тя облизва устни, страхува се да каже нещо повече, за да не отблъсне щедростта му.
— Децата не плачат от желание да причиняват неприятности — казва Хенри, който още се опитва да се пребори с представата как някой бие невинни дечица в леглата им. — Мъжът ти би трябвало да го знае. Плачат, ако са гладни или ако им е мъчно.
— Вий го казахте, сър — кима тя с готовност и се взира дълбоко в очите му. — Разбирате ме вий. Гладни са ами. И много, ама мноого им е мъчно.
Хенри въздъхва и прогонва подозренията си. Благотворителността е невъзможна без проява на доверие, или поне доброто желание да се поеме риск. Така да бъде, жената наскоро е пила нещо по-силно и се опитва посвоему да предизвика съчувствието му — и какво от това? Проявата на доброта няма да я поквари повече; пък и децата й, колкото и да са на брой, не бива да страдат заради греховете й.
— Ето — казва той, подава парите, а тя ги стиска в треперещата си ръка. — И гледай да ги похарчиш за ядене.
— Благодарим, сър, благодарим — грачи тя. — С таз малка монетка, дет’ за вас е едно нищо, сър, купихте хубава вечеря на една нещастна вдовица и дечицата й — само си помислете, сър!
Хенри се замисля, смръщил чело, а тя се шмугва в тъмната пролука между две къщи.
— Вдовица ли? — промърморва той, но жената е изчезнала.
В един свят, по-близък до идеалния, Хенри би имал на разположение няколко минути, за да обмисли тази среща и да прецени какво да прави по-нататък, защото го измъчва сблъсъкът на противоречиви чувства. Само че блясъкът на монетата е бил забелязан и от други обитатели на улицата — също толкова ясно, колкото биха видели фойерверк в небето над тях. От всеки ъгъл, от всяка дупка към него започват да се стичат дрипави човешки същества — очите им светят лукаво като на дребни хищници. Хенри продължава да върви напред, обзет от безпокойство, но същевременно и от странно безразсъдство. В кръвта му пулсира нещо, което превръща страха му в някакво съвсем различно усещане — чувство на повишена готовност, на необичайно единство между духа и тялото.
Първи до него стига някакъв подобен на невестулка човек, който куца невероятно силно. В едната си костелива ръка държи кожарски нож — високо, за да може Хенри да го види, но същевременно по начин, който намеква, че това е съвсем невинна вещ, все едно, че се кани да го върне някому. Според Хенри атмосферата е изпълнена не толкова с опасност, колкото с усещането, че се разиграва фарс.
— Давай парите — заявява дребосъкът със скърцащ глас и гримасничи като шимпанзе, без да престава да размахва острието на една ръка разстояние от гърдите на Хенри.
Хенри се взира в очите на нападателя. Човекът е с цяла глава по-нисък от него и сигурно наполовина по-лек.
