На реда точно преди Уилям няма такива жени — жалко, защото той не би имал нищо против до него да достигне повей от някое ветрило. В крайна сметка той не е недосегаем за чувствата, изпитвани от по-нискостоящите; по челото му е избила пот, същата като тяхната, а под многото пластове дрехи тялото му се е спарило. Струйки пот се стичат до новоотгледаната му брада и предизвикват сърбеж, така че той едва удържа да не започне да се чеше. Прекалено много хора са натъпкани в това заведение. Не можеше ли да върнат известна част?
Той е окачил новото си палто на облегалката на стола, а новият бастун е на коленете му, защото му е ясно колко привлекателна би била сребърната дръжка за някой крадец. Предпочита да стиска здраво и раираните ръкавици от кучешка кожа, дори когато ръкопляска, без да съзнава, че отстрани изглежда тъй, сякаш пребива до смърт някакъв безпомощен гризач.
Вляво от него седят Бодли и Ашуел. Те също са доста навлечени, макар и не толкова, колкото Ракъм, защото познават по-добре „Лъмли“. Те също са уверени, че се отличават от стадото на простолюдието — както са били леко поотегчени на Парнас, са си казали: „Защо да не снизходим долу и да видим какво става в «Лъмли»?“. И сега, след като са огледали програмата, те действително очакват с нетърпение Великия Флатели: „Сензацията на сензациите! Вълшебникът на газовите емисии! Чуйте го и ахнете от възторг! Италия скандализирана! Франция в нозете му! Човекът, който музицира с въздух от стомаха си!“.
Вече са успели да изслушат едно хубавичко, но старомодно закръглено момиче, което изпълняваше хумористични песни, после видяха и „лондонския дебют“ на „Мистър Епидермис“ — старец, радващ се на странната способност да събира кожата на оголения си торс на цели шепи, и да окачва на диплите тежки предмети с помощта на метални щипки. Вече е осем и четвърт, а Великият Флатели още не се е появил. Уилям и двамата му приятели се присъединяват към недоволното мърморене, което съпровожда усилията на един спретнат дребен човечец на сцената да възпроизвежда звуците на птици, преследвани, улавяни и разкъсвани от различни хищници.
— Давайте Флатели! — изревава един груб глас, което кара Уилям да си каже, че простите хора могат да бъдат много полезни в случаите, когато ти се иска да кажеш нещо неучтиво. Други недоволници се присъединяват към първия и имитаторът на животни изчезва, преследван от явната злонамереност на публиката.
Най-сетне, в девет и двадесет и пет, прославеният италианец излиза на сцената. Появата му е съпроводена от изблик на всеобщ възторг.
— Buona sera, Лондон! — излайва той, разтваря ръце, за да прегърне летящите във въздуха аплодисменти и ги притиска към гърдите си като невидими букети. Въпреки добре зализаните черни мустаци, той е подозрително висок за италианец, а когато ръкоплясканията затихват и той започва встъпителното си слово, континенталният му акцент звучи фалшиво за префинения слух на хора като Ашуел. (Евреин. Залагам колкото искате, евреин е — прошепва той на Уилям).
— Необиджайният ми ’струмент — пояснява Великият Флатели, — е тук зад мен. Нозя го навзякъде зъз зебе зи. — Публиката започва да се киска, когато той хвърля демонстративно поглед зад гърба си. — Няма нужда да духате в него, да го натизкате и опипвате… — Избухва кикот сред групичката хомосексуалисти някъде в дъното на залата. — Ама звукът е мноогу деликатен. Жа ви помоля да слушате мнооогу, мноогу внимателну. Първата пиеса е крааазива стара английска песен. Казва се „Грийнслийвс“.
Флатели поставя пръст на устните си, за да помоли за пълна тишина, и се привежда напред. Асистент с невъзмутимо тържествена физиономия докарва на масичка с колелца голяма медна фуния за усилване на звука. Избутва масичката така, че лъскавият накрайник на фунията почти докосва задника на изпълнителя. Следва финален елегантен жест, с който Флатели отмята полите на фрака си и започва да пърди.
В продължение на няколко минути добре познатата мелодия на „Грийнслийвс“ трепти във въздуха, неуверено, но точно, също както когато я изпълняват на гребен или (ако насилим малко фактите) на фагот. После се понася смях, първоначално потиснат, но след това се надига като бурна вълна, та Уилям и приятелите му, които не са близо до сцената, трябва да се привеждат напред, съсредоточено заслушани.
Когато часовниците отмерват десет, Агнес Ракъм е вече в леглото си, в къщата, където се е възцарила мъртвешка тишина. Не е необходимо да пита прислугата — знае, че съпругът й още не се е върнал от града; проявява неестествено висока чувствителност към шума от отварянето и затварянето на всяка врата в къщата — понякога й се струва, че долавя вибрациите, които минават по пода и оттам нагоре по краката на леглото. Лежи на тъмно, в пълна тишина и мисли, просто си мисли.
