В главата на Агнес, в черепа й, на един-два инча зад лявото око, се е загнездил тумор с размерите на яйце от пъдпъдък. Тя няма представа, че той съществува. Туморът присъства съвсем невинно; гостоприемният й череп му е направил място безропотно, защото такъв дребничък гостенин надали би могъл да създаде някакви проблеми. Туморът си спи там, мек, със съвършено овална форма. Никой никога няма да го открие. Има още двайсет години до зората на рентгеновата фотография, а що се отнася до доктор Кърлоу, каквито и части от тялото на Агнес да преглежда, той никога няма да почне да рови със скалпел в окото й. Само вие и аз знаем за съществуванието на тумора. Това е нашата малка тайна.
Агнес Ракъм също има своя малка тайна. Тя е самотна. В своята непроветрена стая с плътно спуснати завеси, сред гъстата невидима мъгла от парфюм и преработен от собствените й дробове въздух, тя се задушава от самота. Когато си припомня изминалия ден, не може да се сети за нищо, което би послужило за храна на самотното й сърце. Само лакомият й стомах получава предостатъчно — дори повече, отколкото е полезно за него. На късната вечеря яде (дори преяде) сама, на ранната вечеря яде (пак прекалено много) сама, за закуска и следобеден чай не можа и да помисли, защото я болеше жлъчката, обяда сподели с Уилям, но се чувстваше дори по-самотна, отколкото когато го нямаше — и пак яде прекалено много.
При това днешният ден не беше по-самотен от останалите; всеки ден от живота й прилича на предшестващите. През дългите часове, докато шие и наблюдава през прозореца работата на градинаря, докато се чуди дали да си среши косата сама или да повика Сара да свърши тази работа, тя копнее за истинско приятелство и страда поради липсата му. Доктор Кърлоу така и не е успял да диагностицира това нейно тайно страдание, въпреки че според нея то я поболява много повече от всякакви други лекарски находки. Какво би сторил лекарят, ако знаеше? Какво ли би й предписал, за да облекчи мъката от нощите, които прекарва будна в леглото си, сама сред един студен свят, в който нито една жива душа не я обича?
О, разбира се, сънищата й, когато най-сетне дойдат, я приемат в прегръдките си; но в безсънните часове, докато ги очаква, тя лежи изоставена в огромното си легло, като дамата от Шалот — просната в тази ладия, два пъти по-голяма от необходимото, сред езеро от мрак.
Агнес няма нужда от любовник — нито от мъж, нито дори от жена. Тя не знае нищо за тялото си — нищо, абсолютно нищичко, и не желае да научава нищо. Самотата й, колкото и болезнена да е, няма физически измерения; тя е навсякъде — във въздуха около нея, притиска мебелите, просмуква се в чаршафите на леглото й. Ако само можеше да има някой до нея в това огромно, подобно на кораб легло, някой, който да я обича и да й се доверява, когото тя самата да обича и комуто да вярва! Но такъв човек не съществува в целия свят. На милата Клара й се плаща, за да се държи мило; когато привърши със задълженията си за деня, тя бързо се отправя към таванския етаж на заслужена почивка от грижите за госпожа Ракъм. Другите прислужници нямат много вземане-даване с Агнес; страхуват се от нея, а макар те да не подозират, и тя се бои малко от тях. За куче и дума не може да става; може би ще си вземе котенце, ако съществува някаква порода без нокти? Хенри, братът на Уилям, е много симпатичен (сега тя се опитва да открие хора, които биха могли да й станат приятели, не да споделят леглото й), но е прекалено сериозен; Агнес обича да мисли за приятни неща, не за световните проблеми. Що се отнася до Уилям, той завинаги е изгубил доверието й. Каквото и да стори занапред, каквото и богатство да натрупа за нея, колкото и благовъзпитано да се държи с нея на обяд, и да й разрешава да си купува колкото и каквито си иска рокли, шапки и обувки, колкото и да се старае да получи прошка от нея, тя никога не може да му прости. Хората казват, че който се храни на една маса с дявола, трябва да си вземе дълга лъжица — когато се храни на една маса със съпруга си, лъжицата на Агнес Ракъм е дълга колкото гребло.
