Колко жалко, че тя не може да стори това, което вършат точно сега много дами, разполагащи с шевни машини — да промени модела на роклите, които е носела през предишните сезони, но така, че никой да не може да ги разпознае. Един следобед, точно на Нова година, в пристъп на умопомрачение, тя успя да развали най-хубавите си рокли. Спомня си съвсем ясно (странно наистина, какви неща помни човек и какви забравя!) текста, който имаше такова фатално въздействие:
Тогава Агнес бе обзета от неудържима мания. Споменът за силата на тази страст я плаши до ден-днешен. В къщата нямаше никакви останки от плат, но желанието да моделира екзотични птици от парчета плат я изгаряше като треска. Въпреки отчаяните молби на Клара, която настояваше, че мадам може още утре да получи цял куп парцали от „Уайтли’с“ в Бейзуотър, мисълта да чака дори само още минута й се струваше непоносима. Затова се нахвърли върху „старите“ си рокли — настоявайки, че вече никога няма да ги носи — и ги наряза на парчета с шивашката си ножица. На свечеряване подът на стаята беше отрупан с разпокъсани бални рокли и корсети; произведени бяха дузини екзотични птици; меки, кадифени, с отпуснати телца, сякаш бяха болни; твърди, стегнати птици, направени от колосани фусти; бели дантелени птици, които потрепваха от въздушното течение, докато Агнес натискаше ожесточено педала на шевната машина. Странно как някои от роклите й се разпаднаха почти незабавно, сякаш ножицата ги спукваше като мехур, а други съхраниха формата си, само бяха… обезобразени. Тъкмо към тях Агнес прибягваше отново и отново, за да прави нови и нови птици.
— Трябва да съм била луда — въздъхва Агнес във възглавницата си.
Клепачите й трепват в мрака и се затварят. Някъде наблизо се чува локомотивна свирка. Слънцето изгрява — не постепенно, както му е обичаят, а само за секунди, както светва газен фенер. Широкият свят засиява в сини и зелени цветове — цветовете на пътешествията, и всичко неприятно изчезва.
Извън спалнята на Агнес, в това, което мъжете и историците наричат „реален свят“, нощта още не е приключила. В по-бедните квартали бакалите, сиренарите и месарите още не са затворили магазинчетата си; разчитат на клиентелата от продавачи на кибрит, цветарки и уличници, които идват да се възнаградят за дългите часове, прекарани навън, на студа. Идват и просячета, които молят за непродаваеми остатъци от шунка и месо, за да ги занесат у дома, да има какво да хапне татко. Що се отнася до татковците, за тях безброй кръчми работят до зори.
Именно по улиците на този „реален“ свят — недалеч от мюзикхола „Лъмли“ — вървят, крачат и залитат трима заможни и леко подпийнали джентълмени, господата Бодли, Ашуел и Ракъм. Те почти не забелязват тъмнината, студа и ситния дъждец, освен когато се дразнят, че репликите им, изказвани на доста висок глас, нямат достатъчно добро ехо.
— Caput mortuum!18 — крещи Бодли, решил да прибегне до старите ученически обиди.
— Плазмодий! — отвръща незабавно Ашуел.
— Тъп глухар! — реве Бодли.
— О, съвършено находище на ушна кал! — съска Ашуел. — Това беше „Дъщерята на миньора“, и нищо не може да ме убеди в обратното!
— Беше „Не плачи, красива невесто“, или аз съм антихрист! Да изпълня ли припева в твоя чест, идиот такъв?
— Какво значение би имало това, нещастнико? Нали трябва да го изпълниш като Флатели, за да ме убедиш?
Уилям Ракъм не се е включил в спора, засега се задоволява да наблюдава отстрани.
— А какво мислиш ти, Бил? — пита Бодли.
Ракъм се мръщи раздразнително; толкова държеше да се изфука тази вечер с новия си бастун, че остави чадъра си у дома, а сега започва да вали сериозно.
— Един Бог знае — свива той рамене. — Цялата история беше проклет провал. Почти нищо не можах да чуя. Сцената на „Лъмли“ не е подходяща за такова нещо. Трябва да е в някоя по-малка зала, в по-интимна обстановка. А и публиката трябва да е от хора, които да се държат по-възпитано.
Бодли се плесва с длан по челото и залита назад.
— Лорд Ракъм се произнесе! — заявява той. — Треперете, импресарии!
— Например в църква — предлага Ашуел. — Подходящо място за Великия Флатели, а, Бил? Малко посетители, всички се държат прилично, чудесна акустика…
Уилям плюе в канавката, чието подгизнало съдържание се е раздвижило от дъжда.
