За щастие по време на тези първи утрини, докато тя наблюдава дома на Ракъмови, времето е меко. Градинарят постоянно рови нещо навън, следи да не набодат растения на места, където поява на зеленина не се предвижда — още една причина Шугър да не се застоява на едно място. Надяваше се хубавото време да подтикне Уилям да изведе дъщеря си да поиграе навън, но бавачката на детето не му дава да подаде носа си навън. Шугър още не знае дори името му; една сутрин градинарят подвикна „Добър ден, госпожице Софи!“, гледайки към един прозорец на първия етаж — и скоро след това някаква достолепна на вид жена от прислугата се появи и го скастри така, че градинарят се сгърчи от старание да покаже колко съжалява. Вероятно това е името на детето — освен ако градинарят не е имал предвид бавачката. Колко унизително е да познава всяка веничка по члена на Уилям, а да не знае как се казва дъщеря му! Всички нейни опити да изтръгне името на детето от него, без той да разбере, че подпитва, пропаднаха — а сега не бива да рискува да го произнесе, защото той може да не го споменава умишлено. Така че, докато бавачката не реши, че времето най-сетне е достатъчно хубаво, за да може малката да излезе на разходка, Софи Ракъм си остава само едно предположение.
На втория ден самата госпожа Ракъм излиза от градината, и тръгва целеустремено нанякъде, съпровождана от камериерката си. Шугър се изкушава да я последва, защото Агнес очевидно се е упътила към града, очарователното й гласче долита до нея — много отдалеч, така че отделните думи не се различават — звънко като песен на сирена. Но Шугър решава да остане в сенчестото си скривалище под клоните на дърветата — целта й е да следи Уилям, а освен това напоследък много често се случва завесите на някой прозорец в къщата на Ракъмови да се разтворят и между тях да се появи Агнес, вперила поглед навън — и то най-често в мястото, на което е била допреди миг Шугър. Добре, че Шугър винаги е със спусната воалетка на шапката, а носи и чадърче — в противен случай госпожа Ракъм досега щеше да е запаметила чертите й.
Не, тя трябва да чака Уилям. Уилям е този, чиито навици и ежедневие трябва да опознае отблизо. А това, което Шугър разбра през тези първи петдесет и пет часа от следенето е, че въпреки всичките му декларации как държи в напрежение по-скучните си съперници със своя индивидуализъм, Уилям е човек на навика.
Той винаги се качва в два следобед на омнибуса, който отива в центъра на града. През всеки от тези три дни той пресреща голямата, тромава кола, покатерва се по стълбите и сяда на предпочитаното си място, откъм слънчевата страна на улицата. По това време на деня й се спестява неудобството да се блъска с куп обикновени чиновници с бомбета; вместо това споделя твърдите пейки и хладния въздух с други несретници, които по една или друга причина не влизат в купето на омнибуса. В първия случай това бяха бъбриви, дебели майки с малки дечица, прекалено палави, за да бъдат държани долу; през втория ден спътникът й беше някакъв старец, понесъл пакет, дълъг повече от два метра, овързан с канап; на третия ден горе се качиха отново една майка с дете, четирима навлечени туристи, които разговаряха оживено на някакъв непознат език, и един млад мъж, стиснал книга в тъмна подвързия в кокалестите си ръце.
По време на това трето пътуване Шугър прави грешката да свие чадърчето и да се отпусне на облегалката, уверена, че Уилям ще слезе на обичайното място, възможно най-близо до кантората му на Еър Стрийт. Така и става, но преди това бледият млад мъж вече е паднал жертва на красотата на облечената в сиво жена с воалетката, и решил, че в тази отпусната поза е достойна за четката на някой от прерафаелитите, той скача галантно, за да й помогне, когато тя решава да слезе.
— Позволете — казва той и й предлага ръката си в леко оръфан ръкав, а в очите му проблясват желания от най-различно естество.
Шугър, обезпокоена, че Уилям Ракъм ще се обърне и ще погледне нагоре, към тях, се колебае пред стълбичката.
— Няма нужда, няма нужда — шепне тя, съзнавайки, че мекият й хрипкав глас само ще затвърди недоразумението. Омнибусът потегля, преди да е слязла.
Но това не променя нищо. Шугър слиза на следващата спирка и тръгва пеш, обратно към кантората на Уилям Ракъм, която се намира в мрачна сива сграда. На входа се вижда месингова табела с гравирано на нея „Р“, обградено с пищни орнаменти.
Тук Уилям прекарва всеки ден точно по два часа. Бог знае какво прави вътре. Иска й се да можеше да се превърне в муха, за да проникне в тази светая светих, но вместо това трябва да продължи да кръстосва улиците и да брои файтони, за да пропъжда скуката.
