Въпреки това, макар Клара да не го осъзнава, госпожа Ракъм е напълно права и съвсем не е луда. За немалко дами и господа, стремящи се да участват в забавленията през сезона, месецът, който започва с Деня на лъжата е белязан с убийствено унижение, след като установят, че са сред тези, на които обществото Не Прощава. Поканите за приеми и други светски увеселения през май, които те са разпратили, получават в отговор купчина откази със стандартната фраза, че еди-кой си „съжалява, но няма да може да присъства“, а ответни покани изобщо не пристигат. И така, през удължаващите се априлски вечери все повече мъже седят до късно, вперили поглед в умиращата жарава на огнищата си, с каменни лица, които традиционно се свързват с банкрут или измяна на съпругата; все повече жени леят сълзи и кроят отмъщения, обзети от безсилен гняв. Ако балът на лейди Еди-коя си ще се състои на 14 май, а някой не е получил поръбената с винетки
Разбира се, падението не следва веднага. Малцина от тези, които през някой сезон са грели в най-отбраните съзвездия на обществото, са изцяло отхвърлени още през следващия; по-често, за да преценят самите те докъде са изпаднали, им се налага да се занимават с дяволски сложни изчисления на санове и рангове. Но на Агнес Ракъм подобни изчисления не са необходими; всички врати са широко отворени пред нея.
Затова пък Хенри и госпожа Фокс са от хората, на които април не е донесъл никаква радост. Всеки от тях е получил по няколко покани — което е по-добре от нищо, но броят им никога не е бил толкова малък.
Всеки от двамата е пъхнал поканите в някое чекмедже, и е изпратил своя отговор — че „съжалява, но няма да има възможност да присъства“. За госпожа Фокс причината за отказ е лошото здраве — тя вече не е в състояние да се опита да понесе стоенето на крака с часове, всички разходки, игри на крокет и тям подобни, които изисква сезонът. Силите я напускат толкова бързо, че дори по-далечните познати забелязват промяната и казват шепнешком: „Няма да е още дълго на този свят“. Приятелите и роднините са все още заслепени от отражението на някогашната й енергия, и си говорят тихичко, че Емелин „не изглежда добре“ и че „трябва да си почива повече“. Съветват я да се възползва от пролетното слънце, че нищо друго не прогонвало така лесно бледността. „Мислиш ли“, питат те тактично, „че е редно да прекарваш толкова много време в бедняшките квартали?“.
Сутринта на втората неделя от месец април госпожа Фокс и Хенри Ракъм вървят, както обикновено, по опасаната с дървета алея, след края на неделната служба.
— Е — заявява сухо Хенри, — аз поне не съжалявам ни най-малко, че няма да взема участие в предстоящите празненства.
— Нито пък аз — отвръща госпожа Фокс. — Но нас не ни дразни това, нали? Работата е там, че ние няма да отсъстваме по
— Очевидно — мръщи се Хенри и продължава да крачи бавно и потиснато. Както винаги, той не е в състояние да долови иронията в тона й — една от най-очарователните му слабости според Емелин.
— Ах, Хенри — подема тя отново, — редно е да погледнем истината в очите. Ние просто няма какво да предложим на по-високопоставените от нас. Да вземем вас — вие можехте междувременно да сте директор на внушителен концерн, а вместо това сте се отказали от всичко и получавате само една оскъдна издръжка, при това живеете в къщичка с размерите на работническо жилище. Несъмнено високопоставените особи са решили, че ако допуснат да прекрачите прага им, кой знае какви човешки отрепки биха похлопали на вратите им след това?
Тя наблюдава Хенри, който се изчервява. О, защо се изчервява така! Та той струва колкото десетима представители на така нареченото „добро общество“!
— Освен това — допълва тя, — вие не сте готов да приемете тезата, че няма нищо лошо в това да обърнем за кратко гръб на Бога в името на приятното прекарване на времето. Е, трябва да признаете, че това ви превръща в не особено подходящ гост на някое празненство.
Той изръмжава нещо и става още по-червен.
— Е, всъщност бях поканен на един куп приеми — все в дома на брат ми. Помолих това да ми бъде спестено.
— Но, Хенри, госпожа Ракъм държи толкова много на вас!
— Така е, но на вечерите у Уилям винаги ме слагат срещу някой, когото не мога да понасям, и цяла вечер съм осъден да поддържам възможно най-досаден разговор. Тази година реших — никога повече. Стига ми и това, че непрекъснато се натъквам на Бодли и Ашуел.
— Скъпият Хенри — усмихва се госпожа Фокс. — Бихте могли просто да не им обръщате внимание. Те са чакали, а вие — лъв. Лъв от по-кротък и уравновесен вид, признавам, но все пак…
— Но не съм казвал на Уилям да не канят вас — гневът го кара да върви по-бързо и тя трябва да полага усилия, за да не изостава. Малките й обувчици, толкова по-малки от неговите, потропват по калдъръма.
