Всъщност „Тюксбъри“ е някогашен покрит пазар за вълна, с размери, подходящи най-много за камерни концерти, но вместо това се използва за представления на илюзионисти и хора с вродени аномалии. Шугър се промушва през телата, притиснати плътно едно към друго. Колко ужасно миришат! Никой от тях ли не се къпе? Не си спомня явното отсъствие на всякаква хигиена у простите хора да й е правило впечатление преди. Тя внимава да не вдишва дълбоко тежкия въздух и сяда един ред зад Уилям и приятелите му.
На сцената многобройни изпълнители губят времето на публиката — всъщност изострят апетита й със своите посредствени песни и елементарни трикове, в очакване на основната атракция. Бодли и Ашуел мърморят доста високо и си разменят остроумия; Уилям мълчи търпеливо, като че ли приятелите му са малки деца, които е извел на разходка.
Най-сетне се надига вълна от аплодисменти и подсвирквания. Един сценичен работник изнася на сцената столче, което поставя близо до светлините на рампата. Малко по-късно изнасят цигулка с лък и ги поставят на червена кадифена възглавничка до столчето, което предизвиква нови аплодисменти и подвиквания. Най-сетне се появява и Унтан. Той е дребничък мъж в обичайното вечерно облекло на музикант от оркестър, само че фракът му няма ръкави. По гладко обръснатото му лице с малко маймунски черти личи ясно, че той не е англичанин. Очите му имат меланхолично изражение, което усилва приликата с маймуна. Къдравата му коса е старателно опъната и загладена с помощта на много помада.
Унтан се разполага на стола тържествено и невъзмутимо, и се заема да сваля чорапите и обувките си, като събува единия крак с помощта на другия. Кикотът, който се надига сред публиката, явно не го смущава.
Той сгъва старателно чорапите и поставя всеки в съответната обувка, после взема цигулката с пръстите на единия крак и ловко я поставя на рамото си, придържайки я с брадичка. Отпуска левия си крак на пода, а пръстите на десния плъзва полека по цигулката, докато успява да ги опре на долните ключове на грифа. Без видимо затруднение Унтан усуква тялото си, взема лъка с левия си крак и го опира на струните. Откъм оркестрината се чува някакво изтракване и оркестърът започва да свири — тихо и тъжно, мелодия, която звучи почти познато на присъстващите — докато най-сетне Паганини на педалите започва своето изпълнение.
Унтан свири ужасяващо, предизвиквайки тръпки на отвращение и дори искрено възмущение сред публиката. Това е оскърбление спрямо музиката. Но хората явно са обзети и от съжаление, като гледат как дребничкият инвалид скрибуца по струните, а на сериозното му маймунско личице е изписана гордост. Загладената му къдрава коса се отпуска и пада върху смръщеното чело. Когато Унтан изчерпва скромния си репертоар — след около двайсет минути — настроението на публиката се е променило. Много от посетителите — сред тях и Шугър — седят с насълзени очи, без сами да разбират защо. На фона на финалното кресчендо откъм оркестъра Унтан изскърцва със замах вибратото и с един замах на крака пуска цигулката и лъка в скута си. От устните му се откъсва странно възклицание — неясно дали болезнено или тържествуващо, и тялото му се отпуска, последните прибрани кичури също падат. Следват бурни овации, които продължават цели три минути.
— Ха-ха! — реве възторжено Бодли. — Страшно забавно!
След известно време господата Бодли, Ашуел и Ракъм могат да бъдат видени да кръстосват улиците на Сохо, забележително пияни. Въпреки ситния дъждец и тримата са във великолепно настроение; единодушни са, че изкуството на Унтан си е струвало парите за билета — нещо все по-рядко срещано в един свят, в който удоволствията невинаги съответстват на предварителните обещания.
— Е, приятели — заявява Уилям, — след този в… въ… връх фшя… фшякакфи други пре… пживявания ще блед… бледнеят. Аш ши… отивам… у дома.
— Божичко, Бодли! — възкликва Ашуел. — Чуваш ли го какво говори!
— Няма ли да се изкушиш да изчукаш някого, Бил?
— Ако штава дума за теб, определено не, Филип.
— Какъв жесток удар!
Мъжете почти спират, а Шугър се прокрадва в сенките, все по-близо до тях, докато най-сетне се сгушва в едно тъмно ъгълче, толкова тясно, че едва побира вътре полите си. Воалетката й е овлажняла от дъха й, гърбът й е мокър от пот, тя отчаяно се опитва да чуе разговора.
— Пролет е, Бил — казва Бодли. — В Лондон въздухът ухае на женска плът. Не долавяш ли характерната миризма на онзи влажен процеп?
Ракъм вирва нос и започва да души престорено.
— Фъшкии — обявява той авторитетно, като че ли анализира съставките на някой нов парфюм. — Кучешки лайна. Бира. Дим от пури. Шшш… шажди. Лой. Гнило зеле. Бира… това май го… кажах. Помада… от косата ми. Но няма и помен от онзи влажен процеп, господа — нито капчица.
— Тъй ли? Това ми напомня нещо, Бил — започва Ашуел. — Двамата с Бодли все се каним да ти го кажем от известно време. Нали помниш онази вечер, когато гледахме Великия Флатели? После прегледахме „Повече забавления в Лондон“, и попаднахме на възторжени отзиви за едно момиче…
— Шшшугър, ако си… шпомням, а?
