— Има нещо, което се надявах да не се налага да подчертавам. Надявах се то да бъде очевидно, или пък Биатрис да ти го каже. Но в случай, че нито едното, нито другото…
Но тъкмо в този момент усамотението им е нарушено от появата на Лети, която се осмелява плахо да прекрачи прага и, съзнавайки, че не е добре дошла, незабавно започва да се свива и трепери в демонстрация на раболепие.
— Какво има, Лети? — погледът на Уилям би могъл почти да я унищожи.
— Извинете, сър, но става дума за Шиърс, сър, намерил е нещо на госпожа Ракъм в градината, сър.
— Господи Боже, Лети! — изръмжава Уилям. — Шиърс отлично знае какво да прави с проклетата птица!
— Ама това е нещо друго, сър — тя се свива уплашено.
Уилям свива юмруци, сякаш всеки момент ще избухне и ще изхвърли прислужницата от стаята. Но после раменете му внезапно се отпускат, той си поема дъх и се обръща с лице към гостенката.
— Моля да ме извините, госпожице Шугър — казва той — и изчезва.
Останала сама в претрупаната гостна, Шугър стои неподвижно като някоя от вазите, наострила уши с надеждата, че ще дочуе нещо, което ще й изясни какво се е случило. Не смее да стане от мястото си, а само накланя глава като куче, с надеждата, че така ще долови по-лесно думите, които биха долетели в гостната откъм преддверието — и ще узнае на какво се дължи тази суматоха.
— Какво, по дяволите, е това? — пита нетърпеливо Уилям. Звучният му баритон звучи по-остро, слушан отдалече. Градинарят отговаря с неясен глас — тенорово мърморене, което не се осмелява да се извиси до тона на питащия.
— Какво? Закопани ли? — възкликва Уилям. — Че кой ги е закопал?
Следва приглушен отговор, но този път в дует — Шиърс и Лети заедно.
— Повикайте Клара! — нарежда Уилям. — Вижте сега на какво прилича подът!
След няколко минути гласът на Клара се прибавя към многогласното изпълнение. Думите не се чуват отчетливо, но по тона й е ясно колко е смутена.
— „Начисто“ ли? — пита раздразнено Уилям. — Какво ще рече това „начисто“?
Обяснението на камериерката явно не го впечатлява и той започва да ругае. Малко по-късно се разнася отново гласът на Шиърс, а Клара започва да плаче или да киха, или и двете едновременно.
— Не, не, не — ръмжи Уилям, явно отхвърляйки предложението на градинаря. — Тя скоро ще започне да ги търси. Сложете ги някъде да изсъхнат, на сигурно място… — следва хорово мърморене. — Откъде да знам, някъде, където не биха могли да попаднат в ръцете на външни хора? Трябва ли винаги аз да вземам решенията в тази проклета къща?
След което той оставя нещата в ръцете на прислугата и се връща в гостната, стъпвайки подчертано тежко, така че Шугър долавя трептенето на дъските.
— Неприятности ли имаш, любов моя? — това са думите, с които би искала да го посрещне, когато той влиза в стаята, но той изглежда толкова по-различен от мъжа, чиито устни целуваха неотдавна корема й, че тя не се осмелява да ги произнесе, а само го поглежда въпросително.
— Дневниците на Агнес… — пояснява Уилям, поклащайки невярващо глава. — Дузина и повече тетрадки. Агнес… ги заровила в градината. По-точно, накарала Клара да ги зарови… — очите му се замъгляват, докато той се опитва да си представи случката: прислужницата с траурна рокля, която пухти над лопатата; изкопаната дупка и мократа пръст, която пада върху подвързаните с плат дневници. — Можеш ли да си представиш?
Шугър се смръщва съчувствено, надявайки се, че е преценила правилно какво се очаква от нея.
— Защо й е било да го прави?
Уилям се отпуска тежко на креслото и вперва поглед в коленете си.
— Казала на Клара, че… била „приключила с миналото“! Че „започвала начисто“!
Шугър забелязва как невярващото му изражение отстъпва място на измъчена гримаса — бръчките по челото му говорят ясно на всеки, който би се опитал да ги разчете: „Има ли в цяла Англия друг съпруг, комуто се налага да се примирява с това, с което се примирявам аз?“
Ако сега се намираха на Прайъри Клоуз, тя би го прегърнала и би започнала да го гали по главата, би го притиснала към гърдите си и би му напомнила, че има и такава възможност — една жена да прави само това, което иска мъжът й; нищо по-малко, но и нищо повече. Но тук, в приемната на Ракъмови, край тиктакащия часовник, гравюрите на цветя, бродираните покривчици, на персийския килим, по който някъде се търкаля една стафида…
— Струва ми се, че ти се канеше да ми кажеш нещо — напомня тя, — преди да ни прекъснат.
Уилям плъзва длан по устата си и си възвръща спокойствието без помощта на успокояващата й прегръдка.
